автор: hipitto

Късогледството е проблем – спор няма, – но освен това от него става и чудесно оправдание. Изключвам случаите, когато просто се опитвате да видите дали това на лицето на този отсреща е петно или бенка, а той реши, че интереса ви е от съвсем различно, романтично естество.
Иди обяснявай после, че не – не го сваляш и не се опитваш да копираш погледа на Анджелина Джоли!
Принципно си нося очила, номерът е сутрин да ги открия. Малко странно е, но обикновено така се получава, че ми трябват очила, за да си намеря очилата. Горе-долу се справям, с изключение на един случай, когато по неясни и за мен причини ги бях прибрала в хладилника и ги намерх чак когато дойде време за вечеря. Едно време упорито отказвах да ги нося, в резултат на което от половин диоптър си повиших квалификацията до близо три. Сега само дето не спя с тях. Надживях си суетата, убеждавайки сама себе си, че така добивам по-интелигенет вид. (Вечната дилема на жените – красивите искат да ги смятат за умни, а умните – за красиви. За мен дилемата все още се свежда до това да реша от кои да се броя. Съмненията ми и в двете области са много, но предполагам, че клоня към красавиците, защото дори мама понякога ме обявява за кармично обречена на неподражаем идиотизъм.)
Но да си продължа мисълта! Късогледството може и да е проблем, обаче представете си в какво се превръща, когато се съчетае с високи токчета и слаби глезени! За такива като мен хората са изнамерили кецовете. Суетата ми обаче понякога все още успява да ме качи на десетсандиметрово токче, превръщайки ме в заплаха за хората, с които се разминавам по улиците, и за шофьорите, пред които имам навик да претичвам с откачената надежда, че този зад волана е по-добър шофьор, отколкото аз пешеходец. Засега не са ме блъскали и прегазвали, макар че веднъж аз се блъснах в една кола. Беше спряла и се предполага, че каквато и скорост да съм развила на два крака, трябва да имам време и възможност да я заобиколя. Да, ама не. Паркирах на предния капак за почуда на собственичката, която стърчеше отстрани, оцъклена от смайване, неспособна да си обясни какъв точно ми е проблема.
И така, на път съм за работа. Почти закъснявам, както обикновено. Всъщност винаги съм там навреме, но то е само защото оплезвам език от тичане вместо поне веднъж да се организирам и да тръгна пет минути по-рано. Пресичам две кръстовища на червено, срязвам булеварда по диагонал и в равномерен тръс продължавам надолу. По това време покрай централната църква обикновено е безкрайна върволица от автомобили. Веднъж си засичах по часовник – чаках над единадесет минути, докато някой се сети да спре на пешеходната пътека. (Кой им дава книжки на тези?...) Затова сутрин съм хазартно настроена и имам навик да рискувам, за да стигна наверме на работа.
Точно тази сутрин съм особено рисков фактор на пътя – не нося очила, на токчета съм и времето ме притиска. Може би в правилника за движение трябва да предвидят някакъв предупредителен знак, който да бъде поставян в районите, където се срещат такива като мен. Иначе току виж съм стоварила греховете си на главата на някой невинен човек, както казва моето съкровище понякога.
Без очила не мога да преценявам правилно разстоянията и затова реших, че внезапно зейналата в автомобилния поток пролука ми е достатъчна за безаварийно пресичане. Поех си дъх, стиснах дръжките на чантата и спринтирах. Е, то и сами можете да се сетите за какъв шеметен спринт може да става дума с такива ботушки, ама такава е думата. Някъде отдясно изрева клаксон, от който буквално усетих косата ми да се раздвижва. Изпищяха гуми. С последно отчаяно усилие се хвърлих към отсрещния тротоар, където някакъв тип се беше спрял и ме зяпаше.
Като на магия успях да стъпя здрава и читава на ръба на тротоара. И тъкмо да си поема дъх...
Онзи разпери ръце за прегръдка и тръгна насреща ми:
- `Айде, бе, момиче! Откога те чакам!...
За малко да се хвърла по гръб обратно на асфалта.
Взех да мигам насреща му и се хванах, че обмислям дали е по-удачно направо да офейкам или би свършило работа и ако просто го светна с чантата. От друга страна...
- Ама... господине... – заотстъпвах заднишком. – Сигурен ли сте, че точно мене чакате?
Явно стъписан от пълната липса на ентусиазъм от моя страна, той се спря и с все още разтворени обятия се облещи невярващо насреща ми. Познавах този блуждаещ поглед – аз го вадех същия, когато не успеех да си намеря очилата. Възможностите са общо взето три – пиян е, луд е или недовижда.
Върнах му същото изражение. В края на краищата винаги съществува възможността трите диоптъра късогледство да ми играят номера и да се окаже, че това насреща ми е баща ми например. Не бих се изненадала.
Не, не беше той. Този определено не го познавах. Явно се бях сблъскала със събрат по диоптър, ако мога така да го определя. Може и да беше достатъчен повод за запознанство, но не разполагах с излишно време.
Най-накрая човекът свали ръце и отстъпи смутено:
- О, извинявайте! Грешка е станала.
- Случва се. – позволих си едно благосклонно озъбване.
Заобиколих го и побързах да се отдалеча, а той продължи да зяпа след мен. Може би се опитваше на свой ред да прецени дали съм поредния кукумицин или съм надрусана с LSD, или просто погледа ми е такъв, защото виждам всичко размазано подобно на него самия.