автор: dist

За теб пред мен говореха мъже,
издигаха те в някаква божественост.
Не виждаха,не търсеха човека те
като животни гледаха
във твойта женственост,
в дъха ти не на роза,на жена,
със своята похотливост
в очите им на вид добра.
За този разговор не си виновна ти.
Виновни са очите на мъжете.
Но черния воал пред моите очи
таз истина раздра и ме смути.
Зощо в очите ти проблясваха искри?
Защо във тях аз влага не съзрях?
Затуй си тръгвам - не със страх,
а с много мъка,но и с нова сила
напускам твоя свят.
Ти беше похот жив.
Изобщо ти...
Не си създадена навреме.
Ти не живееш в своя свят.
Не зная по чия вина
достойната и превъзходна Ева
(каквато си сега)
не се разхожда в рая на Христа.
А там...О, там ще имаш не един Адам,
защото иначе от скука ще умреш.
Отдавна Бог е стар и сляп и ням,
а ти умееш със похотлива алчност
да крадеш.
Но днес?
Ти днес нещастия ще носиш.
Днес веч го няма твоя Бог
умря Адам,заспа във своя гроб.
А ние до последния си дъх
ще търсиме човечните очи
и бисери на честността
във влагата на техните сълзи.
Във тази утрин и природата заплака.
Изляха се потоци дъжд.
Напред ще тръгна -
аз съм мъж.
И вече...няма да те чакам...