автор: rozix

Григор Хаджиборисов се готвеше да си ляга, когато го обзе необяснимо безпокойство.
Очите му зашариха нервно из сумрачната стая, осветена единствено от ръждивите отблясъци на камината. Старецът открехна леко завесите и надникна през прозореца към зимната нощ. Всичко изглеждаше подозрително спокойно – притихналата улица, беззвездното небе и Луната, една забележима, подобна на нагризано парче бисквита. Нещо не беше наред, Гришата усещаше това с всяка фибра на немощното си старческо тяло. Артритните болки настървено загризаха кокалите му и той реши, че приближава буря. "Времето ще се разваля, не може да е друго", помисли си старецът, но дълбоко в себе си знаеше, че е далеч по-сериозно.
Намести се в големия железен креват и тревожно притихна. Стенният часовник отброяваше минутите мъчително и нагнетяваше стаята с очакване за прокоба. Гришата затвори очи и се опита да извика образа на жена си, починала преди десет години. Това беше част от ритуала му за заспиване – представяше си топлото закръглено тяло на Госпожата да се пъхва под завивките и се унасяше в сладка дрямка. Докато другите брояха овце, Григор притваряше очи и само след миг съпругата му мълчаливо се настаняваше до него, опираше гръб в неговия гръб и заедно се потапяха в света на сънищата. Изпитаното средство подейства и този път . . . Прокобата на нощта си отиде заедно с безплътния образ на жена му, дошла да го спаси от кошмара на будуването в изпълнената с предчувствия януарска нощ. Старецът заспа дълбоко и похъркването му се смеси с пукането на жаравата в камината. И тогава му се присъни Оная с косата, сиреч Смъртта.
Седеше пред кабинета Й в задимена, тясна канцелария и чакаше да го повикат. Помещението беше претъпкано с хора от всякакви възрасти все едно бяха на опашка за направление от личния лекар. На единствената врата в дъното на коридора се мъдреше изкривена табела с надпис: Кабинет на Смъртта, без приемно време и без предварителни записвания. Под табелата беше залепен лист карирана хартия, на който нескопосано беше надраскано следното: За повече информация, моля, обръщайте се към Ахасфер, секретар, архивар и деловодител. Въпросният Ахасфер притичваше наляво-надясно с наръч папки под двете мишници и презрително разбутваше тълпата чакащи. По едно време се обърна към Гришата, изгледа го косо и каза с гъгнещо-съскащ глас:
-Можете да влезете, Тя ви очаква.
Старецът подскочи от мястото си, а сърцето му се сви до размерите на орех:
-Си-си-сигурен ли сте, че чака точно мен? – запъна се той, отстъпвайки назад по безкрайния коридор.
Но преди да се опомни секретарят, архивар и деловодител го блъсна грубо в кабинета Й и светкавично затвори вратата, демонстрирайки изненадваща Херкулесовска сила за един книжен плъх.
Първото, което направи впечатление на Гришата бе, че Смъртта изглежда доста добре за хм . . . Смърт. Беше на видима възраст към 40-те, стройна, добре сложена, облечена в черно, разбира се, но с прекрасни крака в мрежести чорапи. Това някак успокои нашия герой и пулсът му започна да се нормализира. Преди да успее да се наслади докрай на гледката, обаче, онзи грубиян Ахасфер отново нахлу в стаята с дебела черна папка под мишница, на която пишеше “Досие на” . . . Но Гришата не можа да прочете по-нататък, защото гласът Й го прекъсна:
-Григор Хаджиборисов, 85 годишен, вдовец. Имате ли последни думи преди да унищожа досието ви?
-Ами, вижте, Мадам, аз не искам досието ми да се унищожава. Имам предвид, не и преди да го прочета – смутолеви старецът като избягваше да Я гледа в очите.
Смъртта запали цигара, всмукна дълбоко и се втренчи в него през облаци тютюнев дим.
-Вие идвате от бившия комунистически блок, нали? От оная окаяна държавица, където така и не си отвориха досиетата?
И без да дочака отговор разлисти папката, която Ахасфер остави на бюрото Й и кимна утвърдително:
-Аха, ясно– България, Балкански полуостров, Югоизточна Европа.
Григор мълчеше и чакаше какво ще стане по-нататък. Обзе го странно спокойствие като за запътил се съм Оня свят.
- Може ли да Ви попитам нещо, Мадам? – обърна се той към Смъртта, която се беше зачела в обемистата папка с досието му.
-Ами, давайте, питайте, на вас от източния блок все нещо не ви е ясно – изпъшка тя в отговор.
-Вие за Държавна Сигурност ли работите или за КГБ, или и за двете?
Смъртта избухна в истеричен, писклив женски кикот, от който стъклата на прозорците се разтресоха, а Ахасфер разтревожено връхлетя в стаята да провери всичко ли е наред. Тя го отпрати с ръка, като продължаваше да се смее:
- Всичко е наред, Ахасфер, този е от източния блок, нали се сещаш?
После се обърна все така развеселена към Гришата:
-Не, господине, не работя нито за ДС, нито за КГБ, нещо повече, писнало ми е от тая измет. Но да оставим това сега. Вече сте на 85г., не мислите ли, че твърде дълго влачите хомота на земното съществуване, не е ли време да унищожим досието ви, за да можете спокойно да се преселите в един по-добър свят?
При тези думи сърцето на Гришата пак се смали до размерите на орех, но той привидно запази самообладание. Сините му очи на някогашен изкусен ухажор и обигран светски лъв се впиха безстрашно в бездънните черни зеници на Смъртта:
-Нека само Ви кажа, че приличате на любимата ми актриса и моя връстница Алида Вали. Имате същите красиви черти, същия аристократичен профил и същите божествени устни. Това беше първото, което ме порази, когато влязох при Вас – тази невероятна прилика. Простете дързостта ми, но трябваше да Ви го кажа.
Смъртта не отговори, а вместо това застина с наполовина изпушена цигара в ръка като разсеяно отваряше и затваряше папката пред себе си. Думите на Гришата силно й напомниха комплимента, който й беше направил преди векове друг един стар паркетен лъв – Джакомо Казанова. Много рядко някой от смъртните се осмеляваше да я ухажва – хората обикновено губеха ума и дума пред лицето на Смъртта. Затова Тя реши да пощади Стареца. Отпрати го с жест, без да продума, за да не издаде вълнението си.
После извика Ахасфер и попита със зле прикрито безразличие:
-Коя беше онази актриса Алида Вали? Би ли ми донесъл папката й, ако обичаш?
-Съжалявам, Госпожо, това е невъзможно. Тя беше тук преди около година, унищожихме досието й и я изпратихме при Св. Петър за разпределение. Не помните ли?
Мадам махна нетърпеливо с ръка, отвори досието на Григор, постави черния си печат и написа: Отлага се за ново разглеждане, сетне го върна на усърдния си секретар, архивар и деловодител.
На сутринта Гришата се събуди, свари си обичайното кафе с мед и отвори кофичка кисело мляко. Изобщо не помнеше, че се е разминал на косъм със Смъртта. Дори артритът му не се обаждаше.