автор: tomatroev

3

Един зимен ден градчето ни осъмна с огромен кит насред площада пред читалището.
Всъщност отвън беше опънато някакво брезентово покривало, подобно на палатка, но с размерите на малък цирк, под чиито купол имаше истински кит. Е, не съвсем жив, нали, може би балсамиран , но в смисъл - напълно истински, с отворена уста, с кожа , тъмна и груба като шкурка и с разположена хоризонтално на тялото опашка - плавник, която на няколко пъти /наистина или само така ни се е сторило/ като че ли леко помръдна...
Пред входа на палатката винаги имаше желаещи да си купят билетче и да влязат вътре. Нямаше съмнение, че целият град се бе събрал, за да види новата атракция.
Билетът беше доста скъп, затова ние, хлапетиите, изчаквахме да се здрачи, провирахме се незабелязано под брезента и вътре бързо се смесвахме сред хората.
Колоната посетители обикаляше безмълвно около гигантското туловище на кита.
Той бе разположен в средата на нещо като голям подиум, а около него имаше ниска метална ограда, която го отделяше от публиката.
Вътре бе топло и задушно. Въздухът - влажен и напоен с някаква силна, остра миризма на нещавена кожа и спирт, която отначало буквално те задушава. Тя е толкова силна и гъста, че усещаш как постепенно се просмуква и напластява в дрехите ти и те обгръща като пихтиеста маса.
После започваш да привикваш и миризмата става по-поносима.
В палатката цари полумрак, но иначе е широко и просторно. Сякаш си в пещера. В дъното, където е опашката на кита, е най-ниско и сводът почти опира в главите на хората. Тука е и най-мрачно, а неприятният дъх на разложение - най-силен, затова посетителите бързо заобикалят и минават от другата страна. Обратно, тъй като се чувстваме в ние обичаме да се заседяваме там.
Отсреща, точно пред входа, където е по-високо и светло, е главата му. Тук зрителите са много повече.
Главата на кита прилича на голяма триметрова камбана. Някакви дълги кожени ленти като ресни преграждат широката и паст, която ще ни побере всички.
Тя е толкова близо, че дори без да се протягаш` можеш да пъхнеш вътре ръката си.
Ако нямаше табелка с надпис, че пипането на експоната е забранено, макар и да ни беше малко страх, ние сигурно щяхме да го направим, тъй като вече много пъти скришом сме дърпали кита за опашката и сме драскали кожата му.
Един от разпоредителите сигурно подозира какви мисли се въртят в главите ни. Навярно ни е забелязал, че стоим от много време скупчени до подиума и сме вперили очи в кита, без да помръднем. Запътва се към нас: "Я дайте да видим билетите!" - казва строго той, но ние вече сме хукнали към изхода и благополучно се измъкваме навън.
Споменавам за кита, защото горе-долу по същото време, но не отвън, а вътре в читалището, по-точно в киносалона, стана друго интересно събитие, което съгражданите ми също няма как да не помнят.
Не говоря за филм или постановка на самодейния театър, който бе гордост на града, а за нещо далеч по-необичайно от сегашна гледна точка, но което като че ли най-добре може да ни даде представа за духовните настроения в ония години.
Някакъв известен учен, физик бе дошъл в града ни. Канеха тези, които се интересуват, да присъстват на неговата беседа. Темата бе: "Теорията на относителността на Айнщайн и полетите в космическото пространство."
В определения ден ние отидохме всички: баща ми, майка ми, аз и сестра ми, която тогава трябва да е била 6 - 7 годишна.
Успяхме да седнем и то някъде на първите редове, в центъра, само защото баща ми ни доведе половин час по-рано, но много хора нямаха този късмет.
И другите пристигнаха така: цялото семейство, родители, деца, по-възрастни хора, всички официално облечени за случая и дори старци, които поне от двадесет години не са влизали в киносалона.
Видяхме как залата се изпълни, също и балкона. Долу, около четирите входа, постепенно се натрупаха правостоящи. Господ да благослови баща ми! Едва сега осъзнахме, какво щеше да стане, ако в къщи не ни караше непрекъснато да бързаме.
Правостоящи вече имаше и от двете страни на редовете, чак до самата сцена. Отначало се опитваха да затварят вратите и да не пускат повече никого, но после се отказаха. В салона бе тихо, но отвън в коридорите, се събираха още хора и глъчката там се усилваше. За миг нечия глава се показва зад вратата и пак се скрива, изместена от друга - хората там се опитваха поне за миг да надникнат в залата.
За първи път виждах толкова много хора, събрани на едно място.
Вече не си спомням нищо за учения: нито как е изглеждал, нито името му. Времето е изтрило от паметта ми много от самата лекция.
Какво е останало?
Според Айнщайн всичко бе възможно.
Две тела могат да се намират "много далече" едно от друго, но от друга гледна точка и "много близо", ако разстоянието между тях се измерва от "външен" наблюдател.
Ракетите, които се движат с необикновено бърза скорост, непонятно защо, променят размерите си, по-точно, се скъсяват, а заедно с тях и всичко, което се намира вътре.
Но накрая имаше нещо още по-удивително, което най-много ме порази: скъсяваше се не само материята, а и времето! То забавя своя ход, ако тръгнем на космическо пътешествие и след шестдесет години се завърнем на Земята, ние ще бъдем почти на същата възраст, няма да сме се променили много, а на Земята връстниците ни ще бъдат вече старци.
Въпросът бе само кога по-скоро ще бъдат изобретени и построени тези космически кораби, и едва ли е имало човек в залата, който точно в този момент да не е мечтал да бъде един от онези щастливци, които ще отпътуват, а не сред нещастниците, които ще останат.
Спомням си, че в залата бе студено.
Повече от два часа стояхме, без да помръднем. По онова време се носеха балтони - еднообразни и груби като оловни калъпи и почти толкова тежки. Те поне можеха да ни стоплят, но всички бяхме с тънки найлонови чорапи и заострени тесни трандафори /също по тогавашната мода / и краката ни бяха ледени и вкочанени.
Централното отопление още не беше измислено. В единия ъгъл до сцената имаше голяма печка, която зареждаха с въглища. Наистина, когато се разгорещеше, тя топлеше, но само ако си близо до нея и за цялата зала явно бе недостатъчна.
Стоплихме се малко, когато лекцията свърши и бавно, заедно с всички, започнахме да се придвижваме към изхода.
Навън беше дори по-топло, отколкото в ледения киносалон. Валеше сняг. Пронизващият северен вятър откъм морето като по чудо бе спрял. Наоколо бе бяло и празнично, и само палатката с кита отдалече изглеждаше като голямо тъмно петно насред площада.
На връщане пак минахме оттам. Вътре бе пусто. Колко жалък ни се струваше сега старият, вече започващ да се разлага, кит, в сравнение с блестящите ядрени и фотонни ракети, които съвсем скоро щяха да тръгнат към далечни непознати планети!
Отпред, под брезентовия навес, се бе скупчил целия персонал. Те с удивление ни оглеждаха.Отнякъде идваха на тълпи хора и оживено разговаряха. Но защо днес никой от тях не им обръщаше внимание?
Собствениците на кита се чувстваха излъгани. Те не знаеха, че днес копнежът по звездите се е оказал по-силен от примамките на развлекателната им атракция, че разгадаването тайните на мирозданието може да бъде по-интересно занимание от срещата с мъртвия властелин на океанските дълбини.
Беше се случило някакво чудо, щом моите сънародници опровергаха собствената си поговорка: "По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небето." и предпочетоха да видят не препарирания кит до тях, а да слушат два часа приказки за далечния и недостъпен космос.
Но, както казва една друга наша пословица: "Всяко чудо - за три дни."
Дори не и толкова.
В къщи печката отдавна бе изгаснала и трябваше да се разпалва наново. Нафтовите печки бяха в необозримото бъдеще. Както всички други в градчето и ние през зимата се отоплявахме с евтини кафяви въглища. Ерата на брикетите щеше да дойде след няколко години. Впрочем разликата не е кой знае каква. И едните, и другите димяха ужасно, само дето от брикетите оставаше купчинка прах, а от тези, които в момента горяхме - пълна печка с едри парчета сгур.
Тъкмо тази сгур се канеше сега баща ми да изчисти.
Майка ми пак щеше да започне да мърмори, защото той щеше да свърши тази работа така, че да ти се не види и чистенето и главата! Що ли ми трябваше да те карам и аз като те знам какъв си! - казва тя недоволно, защото по невнимание баща ми е разсипал сгурта и от нея се разнасят облаци пепел и дим.
Баща ми сигурно нямаше да обърне лопатката, ако бе спрял поне за малко "да философства". Дали заради печката и студената стая или заради това, че още не бяхме вечеряли, неговия коментар относно лекцията ставаше все по-критичен, а разсъжденията му за космическите полети - все по-нихилистични по дух.
Когато баща ми се върна от избата с новите въглища, в стаята димът вече се бе разнесъл, но също така през отворения прозорец се беше изпарило и въодушевението от лекцията.
Не без ирония, той взе да разправя на майка ми, пак така, един лектор като се върнал в София и го попитали как е минала лекцията, казал: "Хората останаха много доволни!" "А по какво разбра това?" "Ами после всички говореха за нея и все повтаряха: "Паратики работа! Паратики работа!"
Без да знае, че това означавало "Загубена работа!"
Един друг лектор пък изнасял беседа на селяните за вредата от алкохола и свинското месо и между другото споменал, че е много по-добре да се яде спанак, тъй като бил богат на желязо и много полезен за организма.
Слушателите били силно впечатлени от последното
След лекцията един от тях вдигнал ръка. "Кажете, другарю!" "Нали в спанака има много желязо?" "Има." "Ами аз тогава - казал селянинът - къде колко спанак трябва да изям, за да изсера желязо за един палешник?"
Сестра ми така и не разбра защо се смеем:
- Какво бе татко, какво да направи?
Трябваше аз да и обяснявам:
- Да изака ма, искал да изака желязо!


Следва продължение...