автор: esperanca

Рави,
не се потискам от добрите очи , с които гледам, но каква полза от широк път пред немощен старец, чиито нозе не го държат вече .
Колкото и да пренебрегвам половите различия, ДНК си казва думата, като прибавим и онази/ коя по ред хромозома бе/, дето е строгата индивидуалност, си мисля, колко безкрайни опити на природата да подреди вселенския хаос в човека. Независимо от културната и социална принадлежност, при някои хора космичния взрив на сътворението е водещето им начало. Когато дива и несломима душа обитава физически крехко тяло, когато знанията на опита не успяват да култивират човека, той продължава да чува духа с тихия му ненатраплив глас в сегашно време, въпреки разстоянията на вековете. Тайнството на това, което е кодирано в душата дава знанието, че при определени ситуации винаги ще постъпва по този начин, защото други начини не съществуват. Тогава защо не спира да се съпротивлява, колкото и да е силно желанието за топло човешко дихание върху оголен от повдигната коса врат, същата тази душа знае, че няма да отвори утробата си, за да приеме някаква мъжественост, владяна от силно и необяснимо чувство за предателство спрямо неясна принадлежност в бъдеще време. Към какво? Защо усещането е толкова натрапливо, след като нейната принадлежност е единствено към нищото. Ако това нищо е толкова ревностно и по-силна от него е само душата, ревниво пазейки тялото чисто, като го управлява, защо нищото не посее семето си, за да роди, макар и стипчив плод. Възможно ли е думите, надграждани през времето да носят утеха в заблудата си. “Душата вероятно не е готова”; “ Няма неотговорени молитви, има само неправилни такива” – Безсилие! Колкото по-красноречиво звучат думите, толкова по-отчаяно безсилие рисуват! Швейк направи своя автор известен, Бай Ганьо верен на народопсихологията по тези географски ширини уби автора си, а при някои от съвременните творци виждам как дарбата станала по-голяма от човека. Да вземе лирическият да изтупа изящния прах от засъхналото мастило, да стане и да напише автобиографията на автора си. Затова душата вече не иска да чете поезия, при която всичко е на висота: и чувството, и изказът, и техниката. Колкото по-висока е поезията, толкова по-дълбока е авторовата болка, разбирай отчаяние. Колкото нежен, изящен и примамлив да е светът, рисуван от думите, те са само филтрирани тонове върху палитрата на художник, през черно-бялата му мъка .
Опитва се да овладее тази зряла хубост душата, да не копнежничи по нея, оставяйки я хоризонт, който няма да достигне. Обръща гръб и се връща в битието, обяздва различни мъже, разбирайки, че е жена, за която всяка цифра различна от Едно е повече от нужното - по мъжки, без да пита за името или забравяйки го, след като чуе звука от вдигнат цип на дамски панталон/ какъв ли друг звук е имал същия ефект, когато жените са носили само поли/и излиза на улицата, незадоволена, възбудена , самата огнена клада върху оголена рана. И се връща пак в словото, на девствено пишещи автори, при които я чувството не достига, я знанието, я търпението, надявайки се, че преди да постигнат изящество , ще намерят отговор, ще се спасят. Въпреки че е добър ученик, упорито вярва да има спасение за другите, като утеха , че няма спасение за себе си.
Заразено от гноящата плът на дълго боледуващата душа, накрая тялото се уморява и попило отровата , се разболява. И точно , когато всичкто изглежда, че най-после ще е наред, в едно толкова болно цяло, спасително накрая е логично да влезе смъртта, точно тогава, освободeна от отровното си жило, душата се изправя по-силна, по-непримирима от всякога и понеже космичният взрив е направил избора да владее тялото, го повлича немощно към невъзможните си битки.
Към безпределната си сила на позната и контролирана мощ, която и позволява да остане нежна, крехка, ранима – деликатното присъствие на действена потенция.
Незавидна съдба. Едната ръка смачква хартията , поставя я в устата, която изяжда думите, под ненаситните жадно ококорени за още очи, докато другата натиска спусъка.