Седя си и си дремя кротко зад гишето (за толкова ми плащат), когато вратата се отваря с подобаващо зловещ звук, за който филмите на Хичкок могат само да мечтаят, и вътре надниква рошава глава.
„Здрасти!”
Кимам в отговор, при което онзи скоростно изстрелва:
„Абе да те питам, Миче...” (при условие, че не само не съм Миче, ами и не познавам такава) „... ти каква тоалетна хартия използваш?”
Шах и мат! Тука вече се облещвам слисано.
Работя в библиотека и като цяло работата е почти както си я представяте, освен дребния факт, че точно тя ме сблъсква с пълния набор чешити, с които града и областта разполагат понастоящем. Обаче не е като да съм тук от вчера. Свикнала съм да запазвам царствено хладнокръвие, дори и ако пред мен някой вземе та сам си драсне клечката и букне като факла. Ако ми е симпатичен, може и да се пробвам да го угася.
Поизчаках секунда-две, но той си ме зяпа в очакване на отговор, така че внимателно обмислих казуса и накрая отговорих предпазливо:
„`Ми... по-мекичка.”
Така де. На такъв въпрос такъв отговор. Освен това работата ми е такава, че е въпрос на чест да не изпратя никого без да е намерил търсената информация. Май имаше такава точка в етичния кодекс, само дето не си направих труда да го прочета. Голям пропуск!
Онзи обмисли много внимателно чутото и въздъхна:
„Аз пък си купих една розова... Ама от нея всичките ми гащи вече станаха розови.”
Божке, умирам! Обаче аз съм мъжко момиче – сдържах се някак си, не се резхилих като олигофрен. По-точно направих го, но чак когато нямаше вероятност вече да ме чуе.
Ей затова работя тук! Емоции! `Щото ако беше заради заплатата, досега да съм забягнала през девет държави в десета. Какво ми остава, освен да се забавлявам?
Е, от време на време ме стяга шапката и мен. Например когато ми цъфне някой, дето за пръв път го виждам, и ми изтърси: „Дайте ми някоя книга като за мен!” Все едно червен парцал ми размахват под носа. Обикновено като питам какъв жанр, получавам в отговор свиване на рамене и съответното опулване. Че той откъде да знае пък коя книга ще да е като за него?
Обаче и в такава ситуация има изход. Например ако се случи да е някоя бабка, на която от сателит можеш да видиш на челото й неонов надпис „Аз обичам Рич Форестър!”, най-любезно й набутвам в ръцете пет-шест възможно по-кървави трилъри. Обикновено не повтарят или поне следващия път вече уточняват – нещо по-романтично, ако може. Може, разбира се, `що да не може?! Не че не бих се справила и без това уточнение, ама адски ме дразнят хора, които толкова ги мързи, че дори не искат да се огледат.
Далеч по-сложно стана, когато една жена дойде да търси при мен "една бяла книга", дето не й помнела заглавието. Викам си, няма начин да не я намеря. При фонд от 300 000 книги, бели ще да са има-няма половината. Хайде, от мен да мине - една трета. Нищо работа!
Ако не друго, тая професия поне ме прави по-толерантна. Иначе не мога да си обясня защо все още не съм нападнала с нещо остро и смъртоносно „постоянното присъствие”. Целта на живота на този тип е да ме дебне – сакън, не дай Боже да извадя отнякъде нова книга без той да я е видял! Книгите са му мания, фетиш и каквото там още се сетите. (Бих го попитала, ама не е добре човекът и обикновено само ми изръмжава нещо неразгадаемо.) Мигна ли, вече е цъфнал и се блещи насреща ми като луда кукумявка. Вече дори не правя опити да го разкарам. Веднъж му казах, че ми досажда, а той само кимна: „Знам.” и дори не помръдна. Разбираме се общо взето.
Отначало имаше моменти, в които мъченически се тръшках: Затова ли учих пет години? Вече избягвам да се замислям твърде много над въпроса, че не се знае докъде ще ме доведе това, но със сигурност няма да е до някакво прозрение. Най-много съвсем да си скапя настроението. Факт е обаче, че за няколко години срещнах какви ли не хора. И брак ми предлагаха, и за размера на гръдната ми обиколка са питали, а пък колко истории съм изслушала!... Всичко. От лични драми, та до лекции за черните дупки, и от постулатите на комунизма, та до факти за Распутин, вероятно неизвестни и на него самия. Само сядай и слушай! И си записвай, ако имаш желание!
Сега... не мога да отрека, че срещам и много интелигентни хора, ама не знам защо с тях не ми е чак толкова забавно да работя, колкото с другите. Има си тръпка в това да не знаеш този отпред дали в следващия момент няма да те попита например според теб марсианците режат ли си ноктите или просто нямат пръсти, защото са оборудвани със смукалца като октоподите. И нали съм библиотекарка, трябва да дам смислен отговор... Смислен поне за него, де. Защото в тая професия отговорът „не знам” е истинско светотатство. Поне така ни учат.