автор: tomatroev

През 19.. г. баща ми купи долния етаж от къща и ние се пренесохме там. Къщата стоеше някак усамотена до морския бряг. Отпред имаше малък двор, тъмен и усоен от избуелите дървета, които се сплитаха отгоре в плътна корона.
Широка каменна ограда, завършваща със заострени железни пръчки като крепостна стена ни отделяше от брега. Той бе толкова близо, че когато майка ми переше в двора, с привичен жест изхвърляше мръсната вода от старото поцинковано корито направо през оградата в морето. По-късно баща ми построи в единия ъгъл перално помещение и ние най-после се включихме в градския канал. Каналът беше забележителност на града. На една снимка от ония години се вижда как, подстриган и пременен, позирам върху овалната му бетонна повърхност, заобиколен отвсякъде с вода. Като дуло на гигантско оръдие, потопено наполовина в морето, каналът непрекъснато изстрелваше нечистотии в залива. По-късно поморийци разшириха сушата, и направиха шумен булевард. Тръбата беше затрупана и долу остана да зее само отворът и.
Когато баща ми отиваше на работа, той не тръгваше по главната улица, а винаги край брега.Може би посвоему е обичал морето, но майка ми обясняваше това другояче: "Сакън - казваше тя -да не го видят хората!"
Той наистина беше прекалено скромен и стеснителен, но същевременно изпитваше една силна и непреодолима потребност да назовава нещата с истинските им имена.
През лятото почиващите обичаха да се разхождат по новите алеи. Почти пред нашата къща, сутрин винаги има по няколко от тях, които, обърнали се към морето, съсредоточено правят гимнастически упражнения. Баща ми минава оттам и провежда с тях следния разговор: -Какъв прекрасен въздух! - казват почиващите. Те бавно размахват ръце и вдишват дълбоко: - Какъв упойваш мирис на водорасли!...

- Не са водорасли - отговаря баща ми. После им обяснява: - Тука има канал. Ето, вижте! От канала е. Мирише на лайна...
Ала всичко бе напусто, защото на другата сутрин това се повтаря отново. Летовниците все така продължаваха да идват и " да дишат йодни пари".
Морето наистина вонеше, особено при тихо време, когато и в заливчето се събираше повече мръсотия. Странно, но ние, децата, така бяхме свикнали с нея, че не и обръщахме внимание.
Точно тук като малки се учехме да плуваме.
Отначало просто лазехме по плиткото дъно, покрито с камъни и тиня. От камъните и полепналите по тях миди бяхме все с нарязани колена. В тинята пък често затъвахме, но тъкмо тя ни помогна да станем истински плувци.Там,където бе най-много,точно пред зейналия като паст отвор на Канала,се налагаше да я заобикаляме поради две причини.Първо,защото опасността да се сблъскаме с плаващи току-що излезли от отвора фекалии е най-голяма, макар че ние имахме опит опит и умело ги избягвахме, и второ, защото морето бе осеяно с плувки на рибари. Те идваха горе, на това място, да ловят илария.
Въдичарите също обичаха Канала. С часове клечеха отгоре.Понякога на кукичките им, вместо риба, се закачаше парченце от фекалия. Виждахме ги как невъзмутимо проверяват стръвта, оправят я и наново замахват с пръчките си към нас, хлапетиите, които упорито се мъчат да минат от другата страна на вонящата река, бавно извираща от гърлото на Канала. Един от нас вече се е оплел в нечия въдица и това ги вбесява: "Да ти ... майката, къде се завираш в кордата, изплаши рибата бе, пишлеме!"
Няма как, трябва да минем откъм дълбокото.
Там вече наистина плувахме, макар и "като удавници", но всеки път все по-добре и по-успешно.След като стигнехме до чиста вода,отново свивахме към брега.
Всъщност "чиста вода" е силно казано, защото малко по-надолу от големия градски Канал имаше още един друг , по-малък и незабележим. Срещу това място в залива, на брега бе разположена някаква пералня. Отпред прострените и опънати бели чаршафи и калъфки блестяха на слънцето и се издуваха от вятъра като безброй платна на някакъв странен невидим кораб, заседнал в плитчините.
Пералнята трябва да е била на близката болница.В нейните отпаднали води ни предстоеше сега да навлезем.
Веднага разпознахме къде сме: морето тук имаше друг мирис и цвят. Водата от големия Канал, бе винаги различна: понякога буйна и мътна като порой, друг път - само тънка бистра струйка като пресъхващ пустинен извор, а трети път- обилно плавна и безконечна...
За разлика от това богатство и многообразие на нюанси, от другия канал изтичаше непрекъснато една синкаво-мътна течност с остър и задушлив мирис на химически и болнични препарати.
Не знам защо, но ние винаги смятахме тази територия за чужда, а морето - за по-неприятно от "родната" пазва на големия Канал. С него някакси бяхме свикнали и там се чувствахме "в свои води".
Морето пред Другия канал ни плашеше, макар той самият да бе скрит и незабележим в камъните на брега.
Големият Канал се виждаше отдалеч - прав и величествен като естуар на река, която не разпилява водите си, а открито и гордо завършва дългия си земен път. Другият канал се разделяше на безброй малки, криволичещи струи - като коварна делта, от чиито тресавища няма измъкване. Той не навлизаше навътре в морето, а се разпръскваше в обширно зловонно блато. Ние избягвахме да играем там и, все така лазейки по дъното, отивахме надолу.
Оттатък каналите бе още по-плитко и каменисто. Преди това място сигурно е било суша - по дъното личаха някакви основи, наоколо намирахме всевъзможни "находки". Не се налагаше дори да ги търсим. Правейки се, че плуваме, ние се натъквахме непрекъснато на гладки мраморни камъни или парчета от керамични съдове с плътно полепнали по тях стръкове здрави като въжета водорасли или снопове дребни миди. Имаше някакви огромни и странни бронзови ключове, полуразядени железни скоби и други безформени метални предмети, чието предназначение безуспешно се мъчехме да отгатнем. Почти винаги откривахме и по някоя малка и плоска като камъче монета. Още там, във водата, веднага ги излъсквахме, с надеждата, че са златни, но, уви, всички те бяха от най-обикновено желязо или мед.
Всичко това, целият този подводен музей на открито, бе до самия бряг. Не са ли имали тези неща някаква стойност? Или пък на малкия провинциален град тогава е липсвало чувство за историческа памет? Не знам, но от останките, освен нас, хлапетиите, друг не се впечатляваше особено.
Впрочем и нашият интерес беше, както се казва, " от ден до пладне". След като се наиграехме, захвърляхме всичко обратно в морето. Те си бяха там. Случвало се е след време пак да намерим някое от тях, но тъй като бяха "стари", те вече не ни интересуваха и търсехме други. Често спорехме кой е намерил по-ценна находка в морето, но аз поне, освен в паметта си, не съм запазил нищо от намереното тогава.
Може би и защото след игрите в морето, следваше още по-интересно и странно приключение, заради което забравяхме всичко друго.
Вече се стъмва, във водата започва да ни става студено и ние с посинели устни лягаме на пясъка да се стоплим.
После, преди да се приберем в къщи, обратно покрай морето, отиваме да видим умрялото момиче.
Страхът ни сковава, още щом приближим до запрашеното прозорче. Шумът на прибоя изведнъж заглъхва. Не се чуват и крясъците на гларусите. Тихо е. От съхнещите локви между камъните долу, от прашните храсти край грубо измазаната стена, до която стоим плътно прилепнали, без да посмеем да помръднем, мирише повече от всякога на болница, на смърт.
Умрялото момиче лежи на циментова маса в средата на голяма стая. Масата е гладка и мръсно-сива, по дължината и в двата края са издълбани улеи, в които има /или така ни се струва/ петна от тъмна съсирена кръв. Момичето е по гръб, чисто голо и много, много бяло. Макар да знаем, че е мъртво и не може да чувства нищо, на нас ни дожалява, че е оставено така, направо на студения цимент.
Но повече от всичко ни е страх.
Това също бе игра, макар и страшна, но няма как, след като вече съм започнал, налага се да разкажа и за нея.
Освен всичко друго, тук, в една малка пристройка до морето, градската болница бе направила своята морга. Сигурно сме я открили съвсем случайно. Децата са любопитни, а малката къщичка имаше прозорче и през него всеки, който поиска, може да погледне.
Ние избягвахме да минаваме оттам, но в същото време тя ни привличаше неудържимо. Веднъж вътре можеше да има труп на възрастен мъж, друг път - на съвсем малко бебе. В срещуположния на прозорчето ъгъл бе вратата. От там понякога влизаше едър човек, облечен в бели болнични дрехи, препасан с дълга зелена гумена престилка. Понякога го виждахме, надвесен над труповете, да прави нещо. Знаехме, че ги реже и много деца се кълняха, че са виждали как го прави. Едни разправяха, че реже труповете с нещо като трион, други - че ги съшива с голяма, извита като кука игла разпорените им кореми, за да не им изтекат червата...
Но важното бе не толкова кой ще се престраши да погледне първи през стъклото и кой ще се откаже, а кой най-дълго ще издържи на гледката.
Дълго е силно казано - и най-добрите рекорди не са били повече от минута.
Събрали цялата си смелост, подаваме уплашено глави над перваза, надзъртаме и само след миг, ужасени, запечатали завинаги гледката в паметта си като на филмова лента, хукваме презглава надолу.
На другия ден, разкъсвани от любопитство и страх, пак сме там. Моргата изглежда все така зловеща и в същото време - съвсем обикновена. Изправяме се пак до стената, надигаме се на лакти - но този път масата е празна. Въздъхваме с облекчение, макар и малко разочаровани. Момичето вече не е там и ние няма какво повече да гледаме. Вътре сме видели края на един човешки живот, ала отвън нашият току-що започва.
Слънцето вече пада към другия край на Бургаския залив. Пристига "Емона", пътническия кораб, който прави курсове по крайбрежието. Щом наближи, изсвирва, завива бавно и спира до пристанището.
Изведнъж малкият кей се изпълва с народ!
Долу настава суетене. Виждаме как неколцината пасажери бавно си проправят път през пъстрата тълпа и внимателно се качват на кораба, как моряците после енергично изтеглят трапа и как изпращачите се струпват по перилата на кея.
И дали от следобедния бриз, чиито пориви се усилват и набраздяват морето или пък заради рибарските лодки, които по това време шумно пристигат, съпровождани от непрестанната глъчка на чайките, но едно радостно, празнично настроение като че ли обхваща целия град.
"Емона" си тръгва. Не ни е мъчно. Утре по това време ще сме отново тук. И никой от нас не се съмнява, че така ще бъде вечно.