автор: Slava56

Къща се гради. Залък от уста се отделя, настрани се притуря - за къщата да има. Тухли трябват, вар, дъски, пирони... Че и пред майсторите да се отсрамиш - какво да е не можеш да сложиш на трапезата.

... Мълчете, мама, нека покрием един път, да не ни изпревари зимата! После ще има и нови обувки, и дрехи, и за бомбони ще има...Вижте там, разделете си тая мръвчица, да си кусате... Трябва да остане от кокошката и за утре, с какво ще нахраним пак майсторите! Пък като свършим, цял казан с курбан ще има, ще си отядете!
... Успяхме, Господи, най-сетне в истински свой дом да влезем!
-----------------------------------------
- Гоше, да казваш:" Елате да направим къща на кака!"... Ох, Миче, Миче, защо ма остави, Миче! Защо мълча, чедо! На майка сичко са казва, Миче-е-е! Защо, майко не каза, ляк да потърсим по-рано...Гоше, почни от горния край, карай наред по къщите, да не изтървеш някой. Запиши си хората. Ти казвай на мъжете, те жените си знаят кога да додат... Ох, Миче, Миче-е-е, стани да видиш колко гости ти идат, Миче! Стани, майка, да ги посрещнеш!...

Гласът на леля ту се извисява в плач, ту преминава в говор, за да направи нужните разпореждания. После пак се извива протяжно и секва, задавен от непоносимата мъка.
Защо, Господи, защо пак майка изпраща чедото си на път, от който няма връщане?
- Миче, Миче-е-е, трябваше аз да съм напред, майка! - приплаква леля.
- Само в туй ред няма. Господ си знае работата.
- Мама! Искам мама! Искам да ида с мама-а-а! - пищи по-малката ми племенница. Голямата мълчи, очите й са сухи, страшно сухи... Да можеше да заплаче, само да можеше...
Прегръщам малката през раменете:
- Не може, миличко, не може да идеш с мама, тя не те иска там.
- Защо лъжеш, че не ме иска? Мама много пъти ми е казвала, че ме обича-а-а....
- Обича те, как да не те обича, точно затова не те иска. Много е рано за тебе да отиваш т а м. На мама т а м сега и е добре, не плачи. Нали знаеш колко беше болна, сега нищо не я боли. Не плачи, тя те вижда и не иска да си тъжна.
Треперещите раменца се отпускат за няколко мига в измамно спокойствие. После детското телце отново се разтърсва в ридания.

"Елате да направим къща на кака!" И те идват - строги, мрачни мъже с кирка и лопата на рамо. Други инструменти не им трябват. Не им трябват тухли, нито вар, нито пирони...
- Къде ще е "къщата"?
- Там, край пътя, до баба й и дядо й, да има кой да й помага. Че тя, милата, нищо не можеше вече сама да направи. Дали е оздравяла вече, дали е станала на крака?

- Не мога да кажа "умряла". - тихичко нарежда леля. - Като кажа "няма я вече при нас, отиде си", по-леко ми става. Може грях да имам, ама по-добре, че я прибра Господ, да не се мъчи.
- Всички сме гости на таз бялата дюня...

"И рече Господ:
...защото вие сте чужденци и пришелци при Мене."

Кой е нашият истински дом? Този ли, който строим със собствените си ръце и се налага от време на време да ремонтираме, за да можем да живеем в него? Този ли, който ни изграждат другите (с кирка и лопата) и ни затварят в него за вечни времена?

"... земята е Моя"

И в тленното си битие, и след него - все сме чужденци.

Къде е истинският ни дом, ГОСПОДИ?!