автор: apostolicia

или истинска история за най-модерната игра


Простреляха ми колата. Тъкмо се прибирах към офиса и се радвах, че този безкраен ден свършва, чух пукот. Като на стрелбище.
Пукна и дясното ми огледало падна. Помислих, че съм закачила друга кола – в тясната уличка с паркирани и от двете страни автомобили не беше невъзможно. Но не, имаше достатъчно място за мен. Трябваше съвсем да съм изтрещяла, че да връхлетя друга кола. Веднага спрях и, без да гася мотора, слязох да видя какво съм направила. Огледах внимателно колите, покрай които бях минала – нищо. Спомних си, че наистина се разминах на достатъчна дистанция с тях. Пък и отдавна мина времето, когато всички, в това число и аз, се забавлявахме за сметка на моите шофьорски умения. Наведох се и взех падналото огледало.
И тогава се вцепених! Огледалната повърхност не беше разпиляна – стоеше си на подложката и приличаше на паяжина. В центъра й се мъдреше сплескана сачма. Сачма от въздушна пушка. Огледах се наоколо – можеше да са стреляли по мен отвсякъде. И докато си стоях така вцепенена от ужас, през ума ми мина мисалта, че може отново да стрелят. Бавно се качих в пикапа. Да се прибера в офиса? Или още сега да извикам полиция? Второто надделя. Полицаите дойдоха бързичко. Разказах им какво съм преживяла. Те огледаха мястото, огледаха колата ми. Поискаха документите ми, поискаха и трудовия ми договор, в който - за беда - никъде не пишеше изрично, че мога да шофирам служебния пикап, та трябваше да вадя и длъжностна характеристика – офисът не беше далеч. Изглежда ме подозираха в жестоко престъпление, но бяха безсилни да го докажат – сигурно съм им се струвала много изпечен престъпник. След като внимателно провериха всичките ми документи, заявиха, че няма причини да се тревожа, още повече, че имам пълно автокаско на автомобила. И таз добра! Ма как така, бе, хора?! По мен стреляха, те ми говорят за застраховка?! Изумително! Е, друго щяло да бъде, ако трябвало да се бръкна със 150-тина лева за ново огледало. Вярно, че щеше да е друго, ама пък и разправиите със застрахователите не са съвсем за пренебрегване при моята служебна заетост, нали? На изпроводяк единият изтърси, че е възможно това да не е никаква сачма, а просто камък, изхвърлен от гумите на колата. При цялото ми уважение към българската полиция, не можах да не се разкикотя. Ма какъв камък и по каква траектория е трябвало да се движи, че да изхвърчи напред и да направи страничното огледало на паяжинка?! Тия хора наистина взеха да се подиграват с потенциала ми! Все пак съм учила физика, холан! Отхвърлихме и тази вероятност. И тъкмо се разделяхме в шеги и закачки, като добри приятели, другият ме посече с думита: „Не се притеснявайте, госпожо, сигурно деца са си играли с въздушна пушка! Нищо лично, просто сте се случили там!”. После си тръгна с удовлетворяващото чувство, че си е свършил работата и е приключил този досаден случай. А аз стоях с увиснала мандибула.
През цялото време се питах кой и защо може да е стрелял по мен. Колата ми е фирмена, с достатъчно надписи по нея, че да не може да бъде объркана с друга, но какво толкова е направила някаква си куриерска фирма и на кого, та да стрелят по колите й? Не намерих причина. Лично аз какво съм направила и на кого, че да стрелят по мен? Не се чувствам чак пък толкова специална. Защо тогава ми се случва това? Вечерта вкъщи разказах какво ми се беше случило. Получих точно същите отговори. Сред тях, като надпис с големи неонови букви, светеше: „Някой се е забавлявал с пушката си, най-вероятно деца”! Деца, за Бога! Цяла нощ не мигнах. Мислих.
Оказа се, че не съм единствената жертва на зловещото забавление. В сервиза на следващия ден ми разказаха за поне още два случая на отстреляни автомобили – единият във фар, другият обаче – директно в предното стъкло. Да стреляш срещу човек, макар и с въздушна пушка, макар и той да е зад стъклото – това наистина е извратено забавление. Що за деца биха поискали да се забавляват така? И какви ли хора са родителите им?