автор: angar

Спрях се вчера до една старица –
слаба и съсухрена женица.
- Как е …? – я запитах.
Без да чака,
мъката си, през сълзи, изплака:

- Сèлото ни, пусто опустяло,
в тез години тъй е обедняло,
та пропъди мало и голямо -
по чужбина да си търси хляба!

Щерките ми тръгнаха и двете.
Там се скриха, там се задомиха.
И не ще се върнат нивга вече –
че и там децата си родиха!

Старецът ми, пет години вече,
как се е преселил на небето.
Той поне оттам дано ги гледа,
да не му е тежко на сърцето.

Нямам внуче, “Бабо!” да ми вика!
Сам сама съм в тия равни двори!
И, когато Господ ме извика,
клепките ми чужд ще ги притвори!