И в този февруарски ден, както винаги, човекът дойде с такси от града, разплати се набързо с таксиджията и без да обръща внимание на поздравите на случайните минувачи, влезе през голямата зелена селска порта в къщата.
Вътре набързо изу панталона, ризата и сакото, нахлузи вълнен офицерски клин, обу островърхи ботуши от биволска кожа, нахлузи фланела на голо и върху нея облече стара офицерска куртка с откъснати пагони, после излезе на двора. Там едно черно, чехлоухо куче залая радостно като го видя. Той го нарече "Барс", погали го зад ушите, завидя му за това, че може искрено да се радва на приятелството, после откачи каишката и пусна песа. Кучето се отърси, подскочи от радост, изви опашка като ятаган и се разтича по двора. После дотърча до човека, захапа леко ръкава му и го задърпа към обора. Човекът го последва, отвори обора и влезе вътре, кучето не закъсня да го последва там. От обора се чу леко цвилене. Вътре човекът влезе в преграден бокс при снежно-бяла кобила, каза й "Земна", взе четка за разчесване на коне и с неподозирана за мрачния му самотен вид нежност и любов започна да разчесва коня. Първо причеса грижливо косъма на тялото, после натъкми опашката а накрая дълго се стара с гривата. Конят заблестя като приказен еднорог. Човекът го огледа изпитателно, като художник току-що довършена картина, духна въображаема прашинка от челото на коня прегърна го и го целуна, после започна да му разказва нещо в ухото. Какво говореше на кобилата - не се чуваше, но явно и разказваше нещо. Тя привикнала на такава нежност, не помръдна и стоически изтърпя човешката проява на обич. Когато човекът се отдръпна, кобилата мушна муцуна в ръката му, той й се усмихна, извади от джоба си бучка захар и й я поднесе. Конят внимателно взе с бърните си захарчето и го схруска. После с видимо нетърпение изчака да го оседлаят и нервно тръгна след човека. Той изведе животното през вратата, изчака кучето да излезе, после грижливо затвори и се метна на седлото...
Коня от място се втурна в галоп, кучето ги последва. Вятърът засвири в ушите на ездача и го просълзи. Човекът не виждаше от несъзнателните сълзи но и не беше необходимо. Кобилата очевидно следваше маршрут, който познаваше, защото като излезе от селото, намали хода и премина в бавен тръс. Февруарският сух студ, и вледеняващия повей от ездата зачервиха лицето на ездача, хладните слънчеви лъчи на бледото зимно слънце оцветиха сълзите по лицето на ездача, и те заприличаха на капчици кървава роса...
Изнервен заек изскочи почти изпод конските крака и хукна нанякъде, кобилата се стресна, хвърли се на противоположната страна и препусна със всичка сила през угарта на изораната нива. Човекът едва се задържа на седлото но не укроти коня, дори напротив - притисна пети в слабините на кобилата, за да я поощри в бесния галоп. И конят и ездачът видимо се радваха на лудата скорост. Кобилата навири опашка като знаме, нещо характерно за арабските коне когато бягат за удоволствие, а човекът въпреки бесния галоп се изправи на стремената и се развика срещу слънцето. Като че ли крещеше някакво име...
Кой ли свещен бог или богиня призоваваше в този странен, сутрешен, езически, конен ритуал...
Кучето се спря в недоумение. След ездача ли да бяга или след заека. То извърна нос подир заека, смръкна на няколко пъти миризмата му, излая някаква закана след него и с изплезен език се впусна да догони смаляващия се в далечината ездач...
Когато след три часа тримата, кучето, кобилата и човека, се прибраха и влязоха в двора, завариха там трима души - високи, яки - облечени в дрехи за работа. Те попитаха човека да почват ли, той им каза да почват и прибра коня в обора. Когато излезе, те вече бяха докарали едно говедо на двора и се суетяха с въже около него. Тогава човека скръсти ръце на гърдите си в позата на стопанин и се загледа в хората, и говедото. Бичето кротко и търпеливо преживяше, и зяпаше в слънцето. Касапите усукаха някакви въжета по животното, напънаха ги и го катурнаха на земята. Единия светкавично извади нож и го заби в гърлото на бичето. Ужасено то се напъна с все сила и скъса въжетата. Душа лесно не се дава! Скочи на крака заслепено от страх, от болка и от бликащата на фонтани кръв. Развъртя се, разбесня се и отнесе с рогата си една греда от оградата на двора. Касапите се изплашиха, избягаха и се скриха. На двора останаха беснеещото биче, кучето и стопанина. Кучето сърдито залая по говедото. А то, беснееше и рушеше всичко, което му се изпречеше на пътя. Само човекът стоеше неподвижен на средата на двора, все така скръстил ръце пред гърдите си, само беше сменил мрачната си физиономия с тъжна, студена усмивка и гледаше пощурялото животно. Бичето тръгна бавно към него, треперещо от предсмъртен ужас. Човекът го издебна и ловко го хвана за рогата, напрегнал всички сили в нечовешко усилие да го задържи на място и да притисне главата на говедото в спасителна хватка към земята. В един момент изглеждаше, че ей сега говедото ще го метне на върху рогата си, но после главата на говедото бавно започна да се навежда надолу и опря в земята...
Огромните говежди, лилави, очи гледаха кафявите очи на човека. Невиждащи, питащи, молещи за милост, за съчувствие, за човещина, за спасителна глътка въздух, за живот, та това беше човека, който го беше изродил, почистил го грижливо от родилната слуз като майка и му беше подал с пръста си първото мляко, та това беше стопанинът му. Говедото искаше милост, искаше човещина от човека но не я получи, а можеше да го вдигне на рогата си, да го убие, да го размаже в земята, да отмъсти за себе си, можеше но не го направи...
За него беше вече късно да иска и да получава милост. Кръвта му изтичаше, живота си отиваше от него, то захърка силно удавено в кръвта си и падна...
Човекът отскочи встрани, за да не си изцапа ботушите в кървавата локва, избърса старателно капчиците кръв напръскали го от говедото, почисти и потта избила по лицето му от напрежение и едва тогава обърна внимание на касапите, които с гълчава се натрупаха около него и говедото. Те го тупаха одобрително по рамото и му се възхищаваха нещо, говореха с пренебрежение за тъпото биче и за превъзходството на човека над животните. Той махна пренебрежително с ръка, сви рамене и тръгна с треперещи от пренапрежението крака към обора. Влезе вътре, а след него се шмугна черния, чехлоух пес. Докато влизаше, светлината освети насълзените му очи. Вътре в обора той затвори след себе си вратата и легна в яслата на коня. Кучето и то скочи при него и легна върху краката му, кобилата дойде до тях, пъхна муцуната си в яслата до лицето на човека и застана неподвижна...
Отвън касапите с весели псувни и викове, деряха трупа на говедото...