автор: PLACEBO

Една от първите ми картини, рисувана още през 2003 година.
Сега я гледам, и си мисля...
Защо, защо допуснах в душата ми да се сбере толкова много горчилка?! Изляла съм всичко в тъмните и мъгливи тонове на фона, и съм орязала ръцете и краката на “евентуалната” жена, която съм рисувала. А съм рисувала себе си... Сама съм се окастрила, сама съм се подложила на страданието. Сигурно е трябвало да мина през него. За да се пречистя.

Нанасях цветовете с пръсти, спомням си само, че като че ли някой движеше ръцете ми и ми подсказваше кой тон къде да сложа.

Често не смеем да погледнем истината в очите, а тя ще ни ги избоде. Но не искаме да я видим. Не искаме да се променим.
Пак пиша за промяната... Явно тя е ключът в нашия живот, който може да отключи затворените ни врати. Нищо друго не е в състояние да го направи, ни пари, ни богатство, ни връзки... Вълшебният ключ е в нас самите.
Отключваш себе си. Щракваш с пръсти и сам превърташ нещо в мозъка си. Невинаги се получава, особено, ако си вкопчен в Его-то си... Промяната не става обаче, без да си докоснал Его-то си... А преди да го сториш, трябва да си разголил душата си, да си я проучил, да си я попитал коя е и какво желае... Да си се докоснал до голата истина...

Щях да участвам в един конкурс за цветовете през 2006, и тогава написах следното стихче, което, впоследствие, не изпратих... Ако картината ми не се гледа, стихчето би звучало някак си недовършено.


Голата истина

Истината....
Само и единствено истината
Да усетя,
да разбера,
да докосна.
Останах една гола,
осиротяла безцветна душа,
без ръце и крака,
без дългата си магична коса,
която ти галеше
в теменужено-сините нощи.
Останах без очи,
сълзите ми,
пепелно-розови,
се отрониха
към реките,
край които
се събуждахме - отнесени,
посрещайки изгрева веронезен.
Безлично сива,
голотее душата ми – истина...
Но над нея изгрява
светилото жълто,
носещо
нови пурпурни ласки,
нови електрикови шепоти,
нова светло-синя вяра
и нови люлякови надежди.

Докосвайте себе си, не се страхувайте от себе си... бъдете... себе си!

картината
Евгения Маринчева