Не го усещате, нали? Вие, които четете това и вие – милиарди други, вършещи редовните си задължения? Не усещате как с всеки изминал ден тези четири стени между които сте затворени убиват малко по малко душата ви; как ви задушават и ви отнемат най-важното – връзката с природата.
Не, разбира се. Това е приемлива цена за успеха в живота, за парите, дома, семейството, свободата... Свобода? Зависи от гледната точка. Всяко човешко същество има право да бъде свободно, нали така пише в конституцията ни? Така пише и в конституциите на всички цивилизовани държави. Но дали то иска да бъде свободно, това вече е друг въпрос.
Но вие сте свободни? Напротив. Вие всички сте роби – от малкия човек, който се спуква от работа по десет часа на ден, за да се върне изтощен и да няма сили за нищо освен да се скара с любимия човек и да потъне в непробуден сън, до едрия бизнесмен, мутрата ако щете, който прави „далавери” за милиони левове... всички, всички до един сте роби на този свят, който сами сте си изградили; на модерната цивилизация... на машините, на парите и на тези така еднакви клетки, в които сами се затваряте. Вие сте роби на сивите стени, които потискат въображението, мечтите и душата ви.
Не сте? Кажете ми, по колко време прекарва средно всеки човек в своята правоъгълна клетка? Половин живот? Напротив – много, много повече. Защото клетка е не само домът ви, клетка е вашият офис, клетка са всички магазини, дискотеки, кафета, клубове; клетки са домовете на вашите приятели, клетка е училището, в което сте ходили или посещавате в момента... Вие прекарвате почти целия си живот в клетки. Като някакви морски свинчета.
Не? И по какво се различавате от морските свинчета? Нима и вие като тях не ядете, не пиете, и не спите в клетките си? Нима не въртите по цял ден едно и също колело, заварено за земята, залъгвайки единствено себе си че постигате нещо? Не? Аз пък мисля че е точно така.
Някои от вас ще възразят – „Не е вярно, че не вършим нищо! Ние градим живот, градим кариера...” И какво? За какво ви е тази кариера, ако нямате душа? Защо са ви парите, признанието и славата, ако цял живот сте живели като роби, задушавани и потискани от сивите стени на дома ви, на целият свят, в който живеете? Ще ви отговоря – за нищо!
Защо са ви семейство и деца, когато не можете да ги научите да бъдат истински щастливи и да осъзнаят от каква красота самите те са част, а ги затваряте още от малки в своите клетки, за да пораснат роби като вас? Справедливо ли е това към тях? А към вас самите?
Защо са ви повече пари? За да си построите по-голяма и по-добре украсена клетка? Какъв е смисълът – нали все пак е клетка? Или да властвате над другите? Каква полза има от това да властваш над хиляди роби, при това сам роб като тях? Отново ще ви отговоря – никаква!
Напротив, вие не вършите нищо, не постигате нищо. През целите си животи се въртите в собственото си заварено за земята колело. Дали ще е чиновническо или адвокатско, или програмистко, или инженерско, това няма никакво значение: всички тези колела се въртят в кръг и най-доброто което могат да направят, е да произвеждат енергия чрез празните си обороти за някой, който се намира по-високо от вас в йерархичната стълбица.
Нима не съзнавате, че не променяте нищо? Вие сте толкова безнадеждно сраснали с този начин на живот и с този свят, че вече не ви прави впечатление. Вече ви е станал удобен. Просто сте се примирили.
Нима ви харесва? Нима няма нищо в света, което според вас да е грешно, несправедливо и да не се нуждае от промяна? Има? Ами тогава защо се свивате в удобните си затворени клетки и влагате всичките си сили в жалкото живуркане? Толкова ли сте егоистични, че да пренебрегнете чувството си за справедливост, човешката си съвест и дори в някои случаи морал, че да си затваряте умишлено очите и ушите за ставащото около вас?
Че какво толкова става ли? Ами СВЕТЪТ СЕ СКАПВА, както щяхте отдавна да сте забелязали ако за миг подадяхте нос от клетките, в които прекарвате животите си. Не се разрушава, не се взривява, а просто се скапва отвътре. Зад всичкия този фалшив блясък и възход се крият гнилите му основи.
Защото клетките вече не са само около нас, те вече са се вградили в самите ни съзнания. Едни и същи сиви стени, едни и същи мисли – безлични и банални. Училище или работа, семейство, вечните проблеми с парите, новините – „да видим колко хора днес са много по-зле от мен...”, футбола и политиката – „Тези скапани политици, я да видим какво пак са измъдрили, за да ги поплюем...”.
Нима животът е само това? Нима нищо друго не ви интересува?
А пък когато ви писне от еднообразието на всичко, как бягате от сивото ежедневие?
Някои тъпеят пред телевизора.
Други – пред компютъра, натискайки като малоумници едни и същи копчета и вперили безумен поглед в движещите се човечета.
Трети (те са на изчезване обаче) четат книги.
Четвърти дори и пишат.
Не осъждам нито едно от тези действия, но като се замисли човек, те са еквивалентни – всички представляват един вид позорно бягане от реалността и нейното отричане. Отстъпление, с други думи...
Страхливци. Жалки роби и страхливци – това са. Такива сте вие. Няма какво да се цупите и да се сърдите. Ако се замислите добре, ще разберете че съм прав.
И тук възникват два въпроса.
Добре, да приемем, че всичко което казах е истина. Какво можете да направите вие по въпроса? Има ли начин нещо от сегашното положение да се промени, след като самата идея за разрушаване на къщите, небостъргачите и цялата цивилизация на практика е смешна и абсурдна?
И кой по дяволите съм аз, че да ви съдя и да се отделям от общото, говорейки за хората като за нещо различно от мен?
Ще отговоря и на двата въпроса и то едновременно. Много неща могат да се направят, но какво от тях ще изберете зависи единствено от характера и природните ви дарби. При мен тази идея се появи доста рано. Даже толкова рано, че когато за пръв път ми хрумна, дълго време не можех дори да я обмисля хубаво и вършех всичко по интуиция, без да разбирам защо го правя.
Първото, което трябва да направите колкото се може по-рано е да си определите кумира, тоест, човека, на който ще подражавате. Може би ви се струва смешно и маловажно, но мога да ви уверя, че Найден от Биг Брадър или Азис не са най-подходящите примери за подражание за едно дете и ако ги изберете, от вас човек няма да стане. За едно младо и неукрепнало съзнание е много важно да има пред себе си подходящия пример.
Ами ако няма такъв наоколо?
Тогава направете както направих аз – измислете си. Не е трудно – просто комбинирате всички положителни черти и правилни постъпки, за които можете да се сетите и ги обединявате в един измислен образ. Ясно е, че не можете никога да сте точно като него, но самият стремеж е достатъчен. Поне ще сте сигурни, че винаги вървите напред, макар и бавно и все някога ще стигнете.
Това е лесно – всеки може да го направи. Трудното тепърва предстои.
В живота на всеки човек все някога е изниквал въпроса: „Какво мога да направя, за да променя това, което не ми харесва в света и хората около мен?”. И много често, след стотици опити и провали, той възприема единствения логичен според него отговор – Нищо. След това преоткрива за пореден път турската поговорка: „Интереса клати феса” и си се затваря в клетката, за да прекара в нея остатъка от безполезния си вече живот.
А има какво да се направи и то много.
Първо се започва с това да помогнеш и да промениш самия себе си. Защото какво право имаш да критикуваш и да тръгваш напористо да оправяш света, след като ти самият се нуждаеш от критика и помощ?
Какво да направите?
Ами не позволявайте на сивите стени да ви задушат! Запазете душата си! Излизайте навън сред природата. Не се оправдавайте, че е далеч и нямате време, и кой знае още какво... във всеки град има я парк, я градина, я цяла гора. Не прекарвайте цялото си време по дискотеки и задимени клубове. Нали и те имат същите четири сиви стени, които ви задушават?
Нямате време? Глупости! Можете да отделите поне два-три часа от неделята си и вместо да се забиете в някоя кръчма или да следите поредния епизод на любимия си сериал (който пред всичките си познати заклеймявате като тъп и подчертавате, че „аз такива неща не следя”), излезте в парка. Дишайте, за бога! Тичайте по тревата боси. Нека ви вземат за луди – не е луд този, който спасява душата си, а този, който я погубва.
Направете нещо диво и необмислено. Нарушете обичайния си план. Бъдете непредсказуеми. Усмихнете се на някой непознат. Зарадвайте някой просто ей така, без нищо. Когато ви обидят, наплачете се на воля. Когато се ядосате на всичко и всички, идете на някое скришно място и викайте, излейте душата си. Не крийте всичко в себе си, защото това бавно ви убива. Изразявайте чувствата си – както лошите, така и добрите. Има хиляди начини да пуснете душата си на свобода. Не забравяйте, че и тя е живо същество и трябва да диша и да живее.
Но много често проблемите ни са толкова заплетени и дълбоки, че няма как да се справим сами. Никога не дръжте нищо в себе си. Не се опитвайте да забравите или омаловажите даден проблем – това само ви вреди. Винаги търсете решение. Ако не можете сами, търсете съвет или подкрепа. Няма нищо срамно в това да имаш някакъв проблем и да признаеш, че ти трябва помощ. Вярно, повечето биха ви се присмели, но има и такива, които искат и обичат да помагат. Такива, които биха ви разбрали и биха дали всичко от себе си, за да ви услужат.
Разбира се, съществуват и проблеми, които не могат да се разрешат. Тях ги лекува единствено времето, а понякога дори то е безсилно. Те оставят дълбоки следи в съзнанието и живота ви. Следи, които се превръщат в белези. Не се обезкуражавайте от това. Няма човек, който да не носи своите белези. Вие продължете въпреки тях. Продължете напук на тях.
Идва ред на другите стени. Те са най-здрави и най-трудно се разрушават, тъй като са в самите ви съзнания. С всеки изминал ден вие ги укрепвате все повече и повече и те се затягат около вас, скривайки слънчевата светлина, спирайки въздуха и вятъра, погребвайки ви живи и задушавайки душата ви.
Това са стените на вашето равнодушие. На вашия позорен и жалък егоизъм, насочен единствено навътре и стремящ се да запази сегашното ви положение не защото е добро за вас, а защото ви е най-изгодно. Нима ви е удобно да се криете зад тях? Мен лично ме е срам...
Но отново – какво да направите?
Сега ще ви споделя терзанията на едно младо съзнание. Позволявам си да ги споделям, тъй като съм убеден, че повечето хора на тази възраст са минали през тях в по-голяма или по-малка степен:
Не ми харесва този свят. В него има твърде много болка и твърде малко красота. Няма справедливост. Злото и простотията тържествуват.
Не ми харесва отношението на хората. Това, че на тях просто не им пука... Не им пука за другите, не им пука за красотата, за справедливостта. Интересува ги само на тях да им е добре и, което е дори по-лошо, поне другите да са по-зле от тях. Никой не се опитва да разбере другия.
Не ми харесва това, в което се превръщам; това, в което се превръщаме всички. В машини. В безчувствени роботи с вградени програми – „храни се”, „дишай”, „работи”, „почивай”, „спи”... и само това. Никой вече не прави нещо за да зарадва другия – просто ей така, без да очаква нищо. А дори и да има такива хора, те са много малко и скоро безразличието и омразата ги разколебават.
Не ми харесва какво правим с планетата в името на... на какво – на развитието, на прогреса? Или по-скоро на алчните амбиции на хората с пари и власт... на задоволяването на дребнавите им страсти.
Не ми харесват и клетките, в които съм принуден да изживея живота си и факта, че повечето хора никога не порастват до такава степен, че да се видят отстрани.
Не ми харесва другите да страдат и да се въртят в омагьосаните кръгове на проблемите си, създадени често от най-близките им хора. Не мога просто да седя и да гледам как някой пропада или погубва времето, потенциала, душата си при това без да го осъзнава.
И? Какво от това? Какво като не ми харесва? Нима мога да направя нещо, за да променя каквото и да е било? Нямам свръх способности – нито съм телепат, нито мога да предавам чувства, нито дори да убедя хората в нещо. Дори в повечето случаи не знам дали съм прав. Не мога да поема болката на целия свят в сърцето си... та аз не мога да облекча и едно улично коте от страданията му! Какво остава за хора тогава?
Не мога да създам храна от нищото, за да нахраня гладните. Не мога да се преборя с всички, които вършат престъпления. Не мога да премахна невежеството и ограничеността, нито насила да наливам знание в главата на някого. Не мога да разруша тези сиви стени, които ограждат душите ни. А и не мога да знам дали всичко това е правилно и ще помогне или напротив – ще влоши нещата.
Тогава? Какво да сторя тогава? Какво изобщо мога да променя и не трябва ли да се свия и наместя удобно в клетката си и, подобно на останалите милиарди роби, да продължа да си въртя завареното за земята колело, да се храня, да спя, да работя, да създам деца, които да затворя в същите клетки и накрая просто да умра? Това звучи най-логично и правилно и може би точно така трябва...
Ами ако просто не мога? Ако не мога да се примиря и да оставя душата си да посивее като останалите? Ако искам въпреки логиката, въпреки безсилието си и въпреки всички пречки и спънки да продължа?
И ето какво реших. Ще си поставям само изпълними цели, като ги степенувам и си изградя ясни планове за постигането на всяка.
И без да се бавя и секунда повече, започнах с първата цел на живота си – да опазя своята душа и своето съзнание от клетката. Как? Имаше само един начин – откритост. Пълна, тотална откритост и откровеност към себе си и към останалите. Ясно е, че това можеше само да ми навреди, но бе по-добре от това да се свия в клетката си. А за другата клетка...
Реших да не допусна деградацията и невежеството да ме застигнат. Престанах да се виждам с хората, които прецених че ми вредят. Престанах да излизам по кафета, дискотеки и други заведения, където чалгата и рапа с техните безсмислици и простотии се ширят свободно. Вместо това си намерих едно отдалечено свое място сред природата, далеч от глъчката и шума.
Вярно е, че много често бях сам. Вярно е и че ме болеше от това, че докато другите видимо се забавляваха, аз бях сред тишината и самотата. Но това не продължи много дълго и накрая намерих хората, които търсех. Е, не бяха перфектни, но поне бяха честни и също се бореха по свой начин срещу света.
Оттогава изпълнявам и втората цел в живота си – да докажа, че човек може да не се прави на такъв, какъвто не е, да не се крие зад фалшиви маски и да не се слива със сивата маса и въпреки всичко да оцелее и да бъде щастлив.
Третата цел е призванието – тоест това, което те влече и ти се отдава. Не е задължително да си ненадминат в тази сфера, а просто да ти харесва и да чувстваш, че наистина е за теб. Моята трета цел е да чувствам и да разсъждавам и да описвам чувствата и мислите си в писмена форма. Не ще се нарека нито поет, нито писател, защото съзнавам, че не съм нито едно от двете. Просто усещам, че има какво да кажа на хората, искам да им го кажа и остава само да намеря подходящия начин да им привлека вниманието, за да ме чуят.
Няма хоби или занимание, което да е недостойно или да не си заслужава. Ако ви носи радост и удовлетворение, престъпление ще е само ако не го развиете.
Да, но... това не ми стигаше. Защото все още не ме изваждаше от собствената ми клетка. Стиховете ми – чувства, които вплитам в редовете, за да не загинат, но също избледняващи, макар и по-бавно. Разказите ми – просто поредния вид бягане от действителността, не много различаващ се от четенето, гледането на телевизия или дори играенето на малоумни компютърни игри. Така не се измъквах от онази, втората и по-страшна клетка в съзнанието си. Трябваше да правя и нещо друго. И реших...
Отново се сблъсках с липсата си на свръхсили. Светът все още беше много по-могъщ и силен от мен и не можех да го променя изобщо, а само да се съобразявам с него и да се стремя да запазя самоличността си в морето от препятствия и неизбежни компромиси със съвестта си. Но какво ми оставаше?
Хората.
Те не могат да бъдат истински променяни, а само манипулирани.
Малко късно, но все пак разбрах тази проста истина и престанах да губя времето и силите си в тази неблагодарна задача.
И пробвах друг подход...
Естествено, не сполучих и с него. Всичко пропадаше както и да опитвах. Все още се чудя каква е причината – дали самите подходи бяха грешни или се дължеше на неопитност и слабост? И все пак мога да ви предупредя за някои неща, за които съм убеден, че не са правилни:
Никога не правете нищо от състрадание. Уелс е прав, че „Добър доктор не се става от състрадание и никой поет не е станал такъв заради любовта си”. Състраданието е най-лъжливото чувство и е лош съветник. Не си въобразявайте, че любовта променя хората коренно. Тя променя само този, който иска да бъде променен. Не се бъркайте в личните животи – това си е ясно. Ако помощта ви не е търсена – независимо дали човекът осъзнава проблема си или не, за нищо на света не се бъркайте. Ще се получи най-отвратителната ситуация в живота – когато всички възможности са грешни и няма как да се избегне болката и за двете страни. В най-добрия случай нещата ще се върнат по старому, което обезсмисля всичките ви предишни действия. Но дори тогава вас ще ви боли дълго време и ще се корите, че не сте избрали другата възможност, въпреки че тя е дори по-лоша.
И какво? Само това ли е?
Уви, само това е на тази възраст (когато и се раждат и укрепват подобни мисли и мечти) понеже имате малко опит, възможности и средства. По-късно ще забравите всичко това, за да се затворите отново в килиите си, между четирите сиви стени. Ще се превърнете в граждани, в част от тази огромна, гниеща цивилизация. Вероятно ще си намерите работа, приятели, любим човек; ще си купите просторна клетка, в която ще отгледате децата си; ще ви повишат и преместят в по-голяма и по-добре обзаведена килия с по-голямо и удобно колело, заварено за пода. И всичките пролуки, които сте избивали със зъби и нокти ще се запълнят прекрасно от удобния ви живот.
Защо говоря така ли? Ами има ли смисъл да ви лъжа – аз не си въобразявам, че и с мен ще се случи нещо различно. Порастването, тоест срастването със системата е неизбежно. Или го правиш, или обществото те отхвърля като безполезен индивид, неспособен да изпълнява функциите си.
Още е рано да бутаме нацяло стените – и външните, и вътрешните. Няма толкова силни и убедителни хора, които да ни поведат. Резултатите от този начин на живот още не са видими и няма как да се покажат. Всеки опит за изправяне срещу съществуващия ред е обречен на провал и на нещо още по-страшно – осмиване от всички сраснали.
Но аз вярвам в нещо и тъкмо тази вяра ме крепи и ще продължава да ме крепи през останалите ми няколко години преди да се превърна и аз в сраснал – Трябва да направим всичко, което е по силите ни да спасим своите души и душите на другите от задушаване и посивяване. Вярвам, че ако всички правим така, кой знае, може и по някакъв начин това да улесни бъдещите хора и те да осъзнаят какво трябва да правят преди да е станало твърде късно.
А знаете ли кое е най-хубавото – дори и да греша, това, което съм решил да правя може само да ми бъде полезно и не може по никакъв начин да навреди на мен и душата ми.
На всички, които са изпитвали някога или им предстои да изпитат тези терзания ще кажа следното – знайте, че не сте сами и има най-малко още един опасно луд човек, който, напук на логиката, мисли и действа като вас… и ако не помага и не променя света и другите, то поне със сигурност никому не вреди.