автор: tomatroev

За първи път виждах жена, която така да гледа и така да се усмихва. Бях само наблюдател, който по-късно щеше да запечата в паметта си нечие чуждо щастие.
Жената беше с мъж, вървяха и разговаряха, тя цялата сияеше, погледът и бе нежен и искрящ, гледаше напред унесено и всеотдайно. Завидях на мъжа до нея, който беше успял да направи тази жена такава и за когото бе предназначена цялата тази женственост.
Бяха с дете – младо, щастливо семейство, казах си, докато те подминаваха покрай нас.
Отвън, пред заведението, имаше наредени няколко маси и жената, гледайки все така влюбено, спря до една от тях.
Тогава видях, че на стола спеше Силвестър.
Беше се свил на кълбо, но когато жената започна гальовно да му говори и го погали, той се събуди, повдигна черната си глава и ококори към нея кръгли зелени очи.
Силвестър е нашия котарак.
Преди две години децата донесоха отнякъде котенце, тъмно и пухкаво като плюшено мече, което постепенно се превърна в изящно животно с дълга лъскавочерна козина.
На фона на червените столове и покривки, Силвестър живописно се открояваше отдалеч.
Него беше забелязала младата жена.
Него е гледала тя през цялото това време. За него е била усмивката и. Всичко е било за него – за един нищо и никакъв котарак!
Само за миг завистта ми към мъжа и се превърна в съжаление: виждах нещо, за което този нещастник дори и не подозираше.
Но злорадството ми бе примесено с горчивина – ако аз бях на неговото място, случката с нищо нямаше да бъде по-различна.
Защо, по дяволите, жените така се прехласват по разните животни?
Нашата привързаност към тях е по-различна.
Мъжката обич към животните е земна и естествена, женската – някак странна и мистична. Откъде идват безпокойството и ревността, които ни обземат, когато любимата жена, забравила всичко на света и нас самите, гали и целува случайно срещнат уличен пес или мърлява котка? Дали защото в по-отдавнашни времена жените масово, както казват, били обсебвани от дявола, който по правило се явявал пред тях в образа на някое животно и най-вече като някое черна котка?
Ето, тя внимателно ме следи със зелените си очи, примигва, бавно се протяга, орловите и нокти за миг се показват и пак се скриват, после идва и започва да се гали в краката ми, а аз по навик и бия един шут, защото ми пречи на работата. „Бягай оттук, мамка ти котешка!” – казвам аз с досада и това е само далечния отглас от онова чувство на гняв, което моят средновековен пра-прадядо е изпитвал, когато ужасен се е прекръствал с думите: „Махни се от мене, дяволско изчадие!”
Как става така, че както си живеем спокойно, един ден осъмваме с жена или котка у дома?
Народната пословица казва: „Кучето обича стопанина си, а котката – къщата му”. Но това е само констатация на един житейски факт и не може да обясни оня тъмен момент, когато жените и котките завладяват душите ни.
Някога църквата давала точен и подробен отговор на този въпрос и макар днес да го отхвърляме като съвсем ненаучен, все пак тайно си казваме: „А пък кой знае, по дяволите! Кой знае?...”
Понякога Силвестър изчезва от къщи и дни наред го няма никакъв.
Докато го няма, жена ми непрекъснато се притеснява да не би нещо да му се е случило, но ето, че един ден той се появява, измършавял, мръсен, гладен, с разкъсано ухо и тогава настъпва всеобща радост.
Изкъпан, подсушен и напарфюмиран, Силвестър е център на внимание.
Жена ми не може да му се нагледа, а дъщеря ми, колкото и да и забраняваме, все намира начин скришом да целуне изподраната му муцуна.
Ние със сина ми също му се радваме и го галим, при което той, незнайно защо, присвива уши и жалостиво започва да мяучи. Тогава аз отивам да донеса чист пясък, защото знам, че ако се изпикае пак на килима, няма да мога да понеса това и ще го хвърля в морето.
Синът ми пък чака да останат сами, за да почнат да си играят.
Последният път го беше вързал за шията с едно въже и насмалко да го обеси.