Стоя си пред компютъра и си мисля как щях да излизам в парка и да се отдам на мислите си. Това отново не се случи, не се учудвам.
Може би така е трябвало да стане, гледам да не се съсредоточавам върху това. Въпреки това имах идея да пиша, имах идея за стих, но... музата беше изчезнала някъде. Нямаше смисъл да я търся, просто я нямаше, това беше достатъчно. Замислих се за това, че досега винаги съм писала за отчаянието и болката. Сега, не пак, а отново щях да пиша за това. Обаче започнах да се чудя защо винаги върху тъжни и непоправими (уж) неща трябва да се съсредоточаваме? Защо не писах докато бях щастлива и имах всичко (или поне необходимото в този момент, за да се нарека щастлива, освен, че се и чувствах така)? А сега седя и се самосъжалявам и изобщо се чудя кога се е стигнало дотук.
...........
Месеци по-късно отново сядам да пиша. Този път обнадеждена и различна. Този път щастлива. Е, ако потърся причина да не се нарека щастлива, със сигурност ще намеря, но със сигурност не искам. Самосъжалението не води до нищо. Чета горните редове и си мисля колко отдавна е било времето, когато съм ги писала и все пак ги помня като вчера (е, то от друга страна си беше почти вчера, зависи как го погледне човек). Тогава си казах, че всеки миг, в който се чувствам щастлива, ще го почитам в съзнанието си и при възможност, ще пиша за приятните чувства, които изпитвам. Казах си, че само да мине ОНЗИ момент, ще се радвам на всяко малко нещо. Не, че преди не го правех, напротив! Но сякаш човек има нужда от шамар, за да се осъзнае, да излезе от комата, в която попада в сивото си ежедневие. Всеки живее в собствен свят, в собствена реалност. Всеки е в собствения си сън. Но понякога кривва от него и го осъзнава чак след като се върне обратно. Е, аз се върнах. Върнах се и съм щастлива и удовлетворена от себе си, а двете са неразделни. Любовта, разбира се, стои в основата на всички приятни чувства и сме за никъде без нея. На любовта ПЪРВО обърнах внимание, в момента в който започнах да се връщам в моята реланост... или може би, в момента, в който вече се бях върнала. Като казвам любов, нямам предвид само онази интимната, онази страстната, онази пламенната любов, а и онова прекрасно чувство, което човек може да изпитва към всичко, което го заобикаля. Да, наистина, да обичаме всяко малко нещо, да се радваме на всяко малко нещо, е в основата на това да сме щастливи. Започнах малко да звуча като онези книги, в които ни учат на позитивизъм и т.н.... мда, но това е самата истина. Е, това може да не е вашият сън и да не звучи логично. Аз обаче обичам. Обичам всичко. Стремя се да го правя. Стремя се и да обичам всички... трудно е, факт. Стремя се да показвам любовта си на всички близки и обични хора винаги, когато мога. Стремя се да обичам повече.
Обичай сега – после може да е късно!
Прости сега – после може да е късно!
Живей сега – после може да е късно!
ПП Музата се появи и... оказа се, че винаги е била тук.