автор: Slava56

ПОСВЕЩАВАМ тази поема на випуск 1 9 7 7 на Средното Музикално Училище в град Бургас.
Без вас, скъпи приятели, животът ми не би бил това, което е.
О Б И Ч А М В И !

Слизам от влака, минавам през гарата
и тръгвам бавно по главната улица.
До хотела едно табло информира
в момента точно къде се намирам
и ми сочи посоките - тъкмо навреме!-
вече се чудех накъде да поема.
От часовника по "Ленин" (сега "Богориди")
към централния вход на Морската градина
търся Бургас отпреди трийсет години...
Но зад блестящите нови фасади
трудно откривам познатите сгради.
Маси, чадъри, подвижни витрини -
просто не можеш да се разминеш!
...
В миг виждам сред ярки рекламни плакати:
С Л А Д К А Р Н И Ц А " К О С М О С "-
туй са думи познати!
Скрит дълбоко в сърцето ми, споменът дреме...
"Ето нещо - си казвам - от моето време!
Ще взема да вляза, една боза да изпия,
та покрай туй да си спомня за тия, ония..."
Но...сладкарница "Космос" вече я няма.
И се питам - защо ли надписът там е?
Много средства ли трябват, за да бъде сменен,
или пък нарочно не е свален?
Да гадая - не искам. И не е от значение.
В мене споменът жив е - няма съмнение!
...
Имам време до срещата. Продължавам нататък.
Ах, преди този път ми се струваше кратък -
десетина минути - и бях вече в градината
(не тежаха така на гърба ми годините).
...
Тук вече всичко ми е познато.
Вдясно - детският кът, отляво - фонтаните.
По-нататък - морето. Все си е същото.
И не му е омръзнало брега да прегръща.
Стъпалата към плажа ми се струват опасни -
леко хлътнали вляво, по-пропаднали вдясно.
Колебая се малко откъде да премина,
дали няма под мене брегът да се срине?
Преди време нямаше да се тревожа
дали нещо ще стане, дали иначе може,
щях да хукна надолу, да нагазя в пясъка,
да надвиквам на гладните гларуси крясъка...
...
Точно в седем пред "Златната котва " е срещата.
Май е време да тръгвам. И ми става горещо.
Трябва ли бръчките с малко грим да покрия?
А хапче за кръвното дали да изпия?
Май червилото се е изтрило...
Боже, колко съм глупава! Кой ще гледа червилото!
...
От дошлите по-рано разпознах първо Златко.
С него най сме наблизо, а се виждаме рядко
(за последен път - преди петнайсет години!).
Тук са Мима и Васко, Вальо и Нина...
Посъбрахме се доста. Всичко почна чудесно.
(От целувки червилото май нацяло изчезна.)
...
Точно в седем бе срещата. Аз пристигнах навреме.
Ала ти закъсняваш - вече нямам търпение!
...
От магия ли някаква, или нещо ме втриса,
та попитах учудена: "Ами тия кои са?"
С поглед разфокусиран се заглеждам зад дамата.
С поглед ти ме докосваш - и...разбулвам измамата!
...
Събуждам спомена за твоето докосване.
През пръстите ми преминават тръпки.
В очите ми припламва огън още -
към тебе тръгвам с колебливи стъпки.
Задръж ръцете ми по-дълго от приетото!
Не ще направя опит да ги дръпна.
В тях силата ти искам да усетя,
от ласката внезапна да изтръпна...
...
Уж се гледаме днешни, а се виждаме същите,
все едно след ваканция малка се връщаме,
все едно не е минал четвърт век пред очите ни,
а пък скрежът в косите измама е зрителна...
...
"Бургаски вечери" - плаче оркестърът.
Спомени, сплетени с нежна тъга.
Мислех, че времето ви е отнесло
в своята буйна пенлива река.
Но споменахме и бригадата в Сърнево,
и разходките в парка през свободния час,
и военното в Равда, и онази екскурзия,
на която от тебе не отделях се аз...
Пообсъдихме с обич старите "даскали"
и пакости колко сме правили в клас.
(Все казваме - младите днес са опасни -
а туй се отнасяло май и за нас!)
Наш почетен гост бе госпожа Граматикова
(тогава "другарко" и казвахме в час,
за всички обаче остава си Бисерка -
по-ценно от бисер е чувството в нас!).
...
Унесени в спомени, кротко притихваме
(а и оркестърът ги подбира едни...)
Реката на времето тихо се плиска,
люлеят вълните и минали дни...
...
Думите стават излишни - разговарят очите.
Казват каквото си искат, не чакат да попитаме.
Седиш цяла вечер до мене...Дали не ревнува жена ти?
Тя знае, че двамата с тебе не бяхме просто познати!
Каниш ме да танцуваме?! Господи, колко го чаках!
Да имах повече смелост, бих те отвлякла нанякъде!
Може би още тогава (на оная луда бригада)
е трябвало да го направя...Но бяхме толкова млади!
Мислех, че имаме време и е рано да стигнем до края.
Че друга ще те отнеме, как бих могла да зная?!
Разбрах. И попаднах в безвремие. Събудих се. Но не в Рая.
Страхувах се да обичам. Страхувах се да мечтая.
Как исках да ме прегърнеш! На колене бих ти паднала!
Опитвах се да те върна. Била съм, навярно, досадна -
все гледах да бъда до тебе, да ме докосват ръцете ти.
Надявах се да успея пак да спечеля сърцето ти.
Не знаех, че не се връща мигът, назован със "Вчера",
че няма да бъде същото, дори и да те намеря...
...
Наистина, не е същото.
И не е от годините.
Нищо назад не се връща.
Но и нищо не е отминало!
...
Така и не разбрах кога е свършил танцът.
Целуваш ми ръка... проява на галантност?
...
Милувката на твойте хладни устни
балсам е за ръце ми уморени.
Да можеше, не бих те нивга пуснала,
но знам - докрай ще бъдем разделени!
Но аз не искам всъщност да сме заедно,
страхувам се от близост по-голяма,
защото знам, в живота често случва се -
уж близост има, ала обич няма...
...
Музикантите свършиха свойта програма.
Ресторантът затваря. Всички тръгват - по двама.
Сервитьорите шетат край пустата маса.
А до моя влак - цели четири часа!
Стая в хотела - това е идея!
Но доста късно се сетих за нея...
- Ще дойдеш със мене! - обажда се Севда.
Обръщам се бързо, към нея поглеждам.
Усмихват се Данчето, Савка и Тони -
и трите готови за среднощен купон.
Тук са Петьо и Весито, Мишо и Ваня...
Как можах да помисля, че сама ще остана!
...
Прекарахме час-два в едно заведение.
(Как да не те гледам - седиш срещу мене!)
Решихме - ще чакаме влака у Весини.
Изминахме пътя останал унесени...
...
Топеше се в чашите сладоледа,
а ние старите снимки гледахме,
не усетихме слънцето че е изгряло.
С неохота надигам отмалялото тяло.
Не ми се става, но вече е време.
И разбирам, че всички са чакали мене.
Мислят до гарата да ме изпращат
и след туй автобусите разни да хващат.
С домакините наши се сбогуваме мило.
(Този път предвидливо не си сложих червило.)
...
Не от морско вълнение разтрепервам се цялата:
приближаваме влака - скоро ще е раздялата.
Срещи по-чести си обещаваме,
но обещаното винаги става ли?
Как ли животът ще ни разпилее?
Ще знаем ли утре кой накъде е ?
Дора в Англия, Капка и Димо в Норвегия,
явно всеки днес следва свойта стратегия.
За чужбина са доста май кандидатите-
ето, скоро научих, че и Пепа е в Щатите.
Днес Савка към Плевен, към София Тони -
всеки свойта посока отново ще гони.
Ваня и Мишо ще летят за Германия.
Аз пък - в Ямбол засега ще остана.
...
Довиждане, милички! Не, от мъка не плача,
от радост е - нещо за вас още знача!
...
И последно - нарочно оставям го в края.
С какви думи да почна, аз самата не зная...
Мила Ваня, прости ми! Ще ти го върна!
Нека само още веднъж го прегърна!
До сърцето си нека за миг го притисна -
само то ще ми каже всичко беше ли истинско...
Моля те, не ревнувай! Знаеш - няма причина -
нещо някога имаше - вече всичко отмина.
...
Чак във влака се сещам - не записах адресите.
Но едва ли е нужно все да зная къде сте.
Тук, в сърцето ми, място за всеки се пази,
защитено от бурни житейски талази.
Вярвам, отново някой ден ще се срещнем.
И тогава очаквам да ни бъде по-лесно
да си спомним без болка всичко, станало "вчера",
и към утрешно щастие път да намерим...

17-22.06.2002г.