автор: qhve

А истината е толкова проста!
Ти просто не си това. Взех твоя образ като рамка, която напълних със съдържанието, което искам да имам. Нарисувах те. Нарисувах те такъв, какъвто ми бе нужен. Сложих малко повече искреност, засилих боята на откровения, добавих щрихи на доброта. Размих страха и скованоста и ги превърнах в мъжество и страст. Изпълних очите с вяра, а отчаянието замених с интерес. Открих малка доза коректност и я превърнах в приятелство.
Получи се нещо сносно, даже добро. Издигнах твоя образ в култ и започнах да му се кланям. Ден след ден боята избеляваше, на места се олющваше и отдолу се показваше нещо, което не исках да видя. А аз със сизифовски труд се мъчех да залича петната. Докато един ден разбрах. Истината не може да се скрие с мечти. Ти просто не си това. Видях те. За първи път те видях без краските, които моята фантазия бе родила. Изглеждаше смешен и тъжен едновременно. Разбрах, че зад твоята самоувереност се крие страха от обществото, сивото у теб не е сигурност, а защита. Oстрата ти мисъл е влязла в релси и се движи по маршрут. Разумът е приел формата на калъпа, в който си поставен. Страстите ти направо са закърнели, а душата ти страда.
Съжалих те. Oреолът ти се оказа само жълта боя, а пиадесталът - мек, като пластелин. Боли ме от тази гледка.