Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: xoxoyolli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13999

Онлайн са:
Анонимни: 455
ХуЛитери: 3
Всичко: 458

Онлайн сега:
:: Lombardi
:: Icy
:: pastirka

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаХей така
раздел: Избрано проза
автор: Tiranozavar

Скоро дъждът ще стигне и до нас. Навява от покрива, избива през пролуките, всеки момент вътрешната част от сградата ще се намокри. Тя продължава да стои като изрязана. Без да помръдва, сякаш дори не диша. Не трепва. Дългият й крак, в тъмен панталон, изтегнат под масата, прозрачната червеникава блуза, под която гърдите й се повдигат и отпускат.
Мога да преброя разстоянието между вдишване и издишване. Паузите във въздуха, който навлиза в дробовете й. Със затворени очи мога да чуя ожулването на дъха й надолу към дробове и после обратно... през мъха на носа й. Сякаш не кръв, а аз препускам във вените й. Всъщност, движа се съвсем бавно. През върховете на пръстите й, после по ръката, до рамото, след това ключицата, дупчицата на шията, после брадичката, устните, чипия нос... Сега трябва да прехапе устни. Точно, когато аз се опитвам да се изкатеря нагоре и да се шмугна в устата й. Да раздалеча зъбите, да се потопя във влагата между бузите и езика, докато поема цялата й миризма. Вътре е топло и тъмно. Усещам движението на клепачите й. Единствената светлина, която се долавя, розовее. Трябваше да се съблека. Да не нося със себе си нищо остро. Да сваля пръстена си. А също и часовника. Гривната. Разпятието от сребро на врата ми. И да внимавам. Въображаемите светове са по-опасни от реалните. Ако одера кожата си, раздера я от горе до долу, като с цип, и се излегна пред погледа й, тя няма да изпита нищо. А е възможно дори да не ме познае. Мъжете, съблечени от кожа, сме толкова еднакви. Затова се опитвам да намаля звука от собствения си дъх. Да туширам всяко рязко движение. И докато се промушвам през мислите си, заобикалям ярките цветове, избягвам откритите пространства, и едва стъпвам в този измислен свят, да стигна до нея. По-точно да се превърна в нея. Да вляза в чантата й, да се сгуша някъде между страниците в книгата й, или пък да полегна върху кърпичките за нос. Да стана част от хилядите онези жълти, лилави, зелени, шарени тайни. Да се размажа, стопя в гланца й за устни. Да бъда мигла, паднала върху огледалцето...
Това е единствената тайна, която си позволявам. И единственото място, от което спокойно мога да я шпионирам. Като се превърна в част от нея. Или в краен случай в най-обикновен аксесоар. Готов съм да бъда конец на дъното на джоба, изпънат върху стегнатото й бедро. Всяко убежище в чантата, по дрехите, зад ухото, в овала на обецата й, е удобно за мен. Обещавам да си затварям очите винаги, когато тя не би искала да съм там. Ще си запушвам ушите, когато приятелка й споделя интимна тайна. А когато се налага, ще й подсказвам. Взел съм си всичко. Преди да се съблека, да се изкъпя, да си сваля бижутата, преди да премахна от себе си всяка своя миризма, си стегнах въображаем куфар. Той има цвят, а даже и обем. И е доста тежък. В него има чадър с дълга дръжка, кариран, има също сапун за ръце, има един плетен стол, има и една сламена шапка, има кърпа, бяла на цвят. И шум на море. Във въображаемите куфари може да се събере цялата вселена и то без да се налага да се сгъва. Взел съм и едно пакетче чай. Заради миризмата. Ако случайно тялото ми замирише отново на мен - на умора или пот, на всичките онези неща, които вятърът набива в кожата ми, ще се отъркам в чая. Като малка, микроскопична бучка захар, която тя поставя между зъбите си и миг след това съм стопен. Превърнал съм се завинаги в част от нея...
Продължава да мълчи. И да седи някак безучастно. Може би не ми говори, защото столът ми е празен. Станал съм невидим. А това тук, тези крака, кръстосани един върху друг, тази смешна риза в екрю, еспадрилите, смачканият ми ленен панталон, са отражение от някакво минало време. Всъщност, изглеждам дори безвкусно. Като разсеян герой от книгата на алкохолизирал се писател. Който пише прав. И си брои думите. Има трепереща и суха ръка, къс пенис и оплешивяващо теме. След около десет години аз ще заприличам на него. Докато тя седи на верандата в голямата ни къща и уж чете. А в действителност се пита какво прави все още с мен.
Затова се налага да побързам. Да изпреваря старостта, скуката и даже смъртта. Да преровя с пръсти тишината между нас като чекмедже с изписани от корица до корица тетрадки. Да скъсам всички снимки, които ще си правим в бъдеще. Да ги изтръгна от всички въображаеми албуми. Да осветя всички черно-бели и цветни филми. Да оскубя от слепоочията си всеки бял косъм. Ще се опитам да ходя изправен. И да придам повече дълбочина на гласа си. Да се режисирам. Да се доизмисля. Хей така. Докато тя мълчи. Едва ли друг път ще имаме толкова свободно време. За да очертая контурите на един друг свят. За каквото и да мисли сега, аз опъвам здрави въжета в черепа й, по тялото. Изпъвам кожата надолу по шията, после се спускам надолу, подпирам здраво бюста й, пристягам като с корсет ханша й, с рязък жест се опитвам да сгъстя въздуха край глезените. Ако бях айсберг. Това са огромните като планини бучки лед. Щях да я вградя в себе си. А аз самият да се изкача на най-високия връх на земята. Или да застина в най-северната й точка. Да остана като вкаменелост някъде, където лъчите на слънцето няма да ме разтопят, а времето да ме измени. След около милион и двеста години някой ще ни намери. Ще се намираме ей там. Оттук наляво, после нагоре, по пътеката, като се заобиколи езерото с малките рибки, премине се през острите скали, покрай гъстата борова гора, напряко през платото и точно там. Където слагам сега тази точка. Или тази.
Страхувам се. Защото не съм я питал. Когато ни открият ние вече няма да бъдем хора. А това ще я лиши от всички онези неща, които си измислям. От цвета във вътрешната част на дамската чанта, от смачканата хартийка с номера на нечий телефон, от миризмата на парфюм, чиято марка не може да си спомни, от скришния поглед, който хвърля към мъжа, който минава край нас. Затова, може би, трябва да остана същия. Такъв, какъвто съм днес. Леко изморен, малко напрегнат, с издайническото потрепване на онова проклето мускулче на бузата, която тя всеки момент може да забележи. И да ме попита нещо. А аз, както винаги, няма да знам какво да отвърна. Или пък ще кажа нещо ужасно глупаво. Отново както винаги. Или пък ще се насиля да се усмихна. Защото съм я притеснил. Или ще я попитам дали иска джин. Или някакъв коктейл. Каквото и да е. Може дори шоколад. Един бонбон с кокосова обвивка и лешник. За да не настоява повече. И да не се издам.
След мъничко ще ме заговори. Чувствам го. Вече е огледала онова място, където ще ни намерят. След около милион и двеста години. А аз имам само няколко секунди, за да се превърна в лед...


Публикувано от BlackCat на 06.08.2004 @ 19:39:39 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.73
Оценки: 15


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

01.07.2022 год. / 17:45:27 часа

добави твой текст
Авторът не желае да се коментира това произведение.