автор: VOINOV

На 14. февр. 1879г. русите с една дружина пехота, сотня казаци и батарея пресрещат голяма банда от черкези и башибозук тръгнали да грабят из Рилското корито, като карали двеста празни коли със себе си, на които да бъде натоварена плячката.
Виждайки русите, турците пускат по един куршум и панически побягват.
Руската граната, паднала в Горна Джумая (Благоевград) възпроизвежда огромен смут и турците натоварили, който каквото свари на коли и товарен добитък побягват към дефилето в посока през Кресна за Св. Врач, Серес и Демир Хисар.
Руснаците навлизат в града на 24. февр. посрещнати сред всеобща радост и въодушевление от българското население, завърнало се на часа в града.
Четата на Ильо войвода освобождава Симитли и няколко от околните на Сърбиново села.
Опияненото българско население от селищата над Крупнишката долина: Кресна, Мечкул, Сенокос и Сърбиново (днес Брежани) още предната вечер научили от българските постове поставени на Денчов чукар, отляво на входа за Кресненското дефиле, за масовото отстъпление на турците.
Околните високи чуки били завардени, откъдето от засада били нападнати бягащите.
Тогава, в този момент, турското население изпитало ужаса на отмъщението на поробеното българско население, събирало в душите си гнева на петстотингодишните поколения, клани, насилвани и поругавани.
Още един път в историята се повторил историческия феномен на кан Крум при Твърдишкия проход.
Цялата колона с коли, добитък и турско население навлязла през вечерта в дефилето – за да излезе на сутринта само на половината.
На другия ден руските войски стигнали в ускорен ход до Сърбиново ( дн. Брежани ), над дефилето, за да проверят дали турците са се изтегляли зад демаркационната линия и където побили огромен дървен кръст над местността Баятурци, до Денчов чукар.
До тази крайна географска точка на българските земи в Македония през 1878г. стъпва руския крак, преди Берлинския конгрес, който ревизира договора от Сан Стефано с цел да помири Англия и руския император (цар) и оставя тези земи отново на турците за около близо още четиридесет години (35).
И тъкмо вкусило от свободата, местното население е трагично разочаровано от решението на руските войски да се изтеглят отново на север зад град Горна Джумая, което по въздушна линия е само наоколо 15-20 км от селището Сърбиново.
Завръща се и избрания за началник на акцизната служба в Горна Джумая жител на село Сърбиново Георги Димитров – Годжу, който е бил и член на новосформирания окръжен управителен съвет в освободения град.
Той донася информацията за сформиращите се в освободените български земи на север на революционните комитети, чиято цел е да събират пари, оръжие и четници, които да навлязат в оставените отново на турците земи и да повдигнат въоръжено въстание, което да доведе до освобождението и присъединяването на македонските земи към свободното вече Княжество България.
Само няколко месеца след пристигането на руските войски и отстъпването им отново на север през месец септември се взема окончателно решение за обявяването на въставането.
Щаба се настанява в село Сърбиново, тъй като то се намира в границите на демаркационната линия и с планинския си характер е най-подходящо като крепост и изходен пункт.
В месеците септември и октомври всички жители на Сърбиново са опиянени от чувството за близка победа при изгледа на такова гъмжило от въоръжени четници.
Местните помагат с храна и подслон, а всеки годен да носи оръжие се включва в опълчението.
В първите дни на октомври към четите се присъединява с отряда си и капитан стотника от Донската казашка войска Адам Калмиков, имал малко по-късно любовен роман с една от тукашните красиви девойки.
Местните го посрещат с възгласи до небето, както собствен роден брат, намирайки в чертите на лицето му своите си черти.
Следващите дни са нападнати турските казарми в Кресна, а след това е разгромена турската военна част намираща се в района на Кресненските ханове в пролома, оставен да охранява пътя за София, Горна Джумая и за Серес.
Още веднъж местното, селско, въоръжено население в едно с обединените въоръжени чети в същото Кресненско дефиле разбиват турското военно подразделение наброяващо над 600 души.
Пленени са над 120 войника и 2 офицера.
Скоро въстанието обхваща целия регион до Мелник и се прехвърля на десния бряг на Струма в местностите на “Кършияка” към Малешивията, родните простори на Ильо войвода.
В следващия месец военните действия се прехвърлят и в Разложко (Мехомия) и стигат на юг до Петричко и чак до Демирхисарско.
Статистиката показва, че по времетраенето си това въстание е било най-дългото в петвековната борба срещу турското владичество по тези земи, населени с хора смятащи се за българи и македонци.
На следващата година във военните действия настъпва обрат и губейки постепенно позиции въстанието е потушено от добре въоръжената модерна турска армия.
Русия приема неутралитет, а западните велики сили всячески подпомагат Турция в потушаването на въстанието.
Мнозина от местните погиват.
Много от къщите са опожарени или разграбени.
След успокояване на положението много от забягналите в планините за да избегнат кланетата се завръщат по домовете си и животът продължава отново какъвто е бил.
И в днешните времена остро възниква въпросът: тези хора трябва ли задължително да честват 3-ти март като свое освобождение, след като още 35 г. след освобождението на Горна България са останали под турско робство?!