Наближавам края на пътя към себе си.
Това е глупост, разбира се. Не зная къде е края.
Вече няма защо да продължавам по този път. Не е останало нещо, което
искам да науча за себе си. Но дори и да исках, нямаше да продължа.
Вече се боя да съм сама. Често се чувствам мъничка, като дете, което няма
желания. Страхувам се от това дете...
В началото, когато тръгнах, така много се надявах, че по този път, някой
ден, ще намеря смисълът на себе си. Трябваше. Всеки ден бе така мъчителен -
беше грешно... Щях да ставам все по-добра и по-добра м упражнението да съм
сама, да се спускам - вярвах, че това първо и дълго е спускане, за да дойде
деня, в който да мога да си простя илюзията на годините, в които... да, в
които искрено и дълго вярвах, че бидейки по-добра от другите /!?/,
свободата, адмирациите и удоволствията /каквото и да значи това/, просто ми
се полагат - без да полагам усилия за това.
И още - хм, глупостта на тези години, с гордостта, че мога без другите,
защото, бидейки недостойни - те всички са ми непотребни, огорчавайки всеки
ден живота ми, като наблюдател на всички онези жалки и дребнички страсти,
които ги владееха и които обиждаха гордостта ми, защото смятах, че те са
нещо, което всеки човек трабва да преодолее и нежеланието или
невъзможността им да ги преодолеят ме караше да се усещам мъчително, а
беше мъчително, защото бидейки слаби, те бяха лесно раними.
Бях се уморила да ги пазя от искреността си.
Не ги исках. Отвращавах се от недостойното страдание, то ме изпълваше
с погнуса.
Понякога ги мразех, но това бяха само мигове.
Бях твърде умна за омразата...
После, започнах да се обичам. С гордостта, че съм различна, отказвайки
се от боричканията за предимство във всякакъв смисъл, намирайки, че в тях
винаги има нещо нечисто и унизително. Предпочитах себе си най-вече и
предпочитанието на другите или не, ми беше само понякога любопитно.
Моята себеоценка беше най-важната и най-точната оценка. Бях ужасно
доволна от това, защото се чувствах в някаква степен независима. И още -
опитвах се да се уча да се чувствам свободна. Те не само не ми помагаха,
пречеха ми. Това просто не ги занимаваше. Не можех да им простя, че ме
принуждаваха да ги презирам, защото носехме едно име. Обричаха ме да бъда
несвободна... Бях не само сама, бях твърде бедна... и когато реших, че ще
живея със себе, всъщност и се защитавах...
Не зная дали това, което изпитвам към този отминал период е съжаление.
Зная, че искам да се родя отново.
Друга, като другите, които презирах, защото те може би по-добре от мен
ценят живота, защото вън от него, сама, с гордостта и презрението си, бавно
се задушавах в тях, достигайки често до умопомрачаваща меланхолия /или
там каквото е/, в която имаше само отрицание. Зад него беше смъртта. Не бях
готова за нея. Никога, дори и в най-ужасните часове на моите самотни
депресии, никога не забравих, че съм добра /зная, че ме слушаш усмихнат,
Господи, защото и ти го знаеш/, и че там, някъде, някога, нещо, ще ми даде
възможност да обичам както искам и ми се струваше, че в равнодушния и
изпълнен с грозни страсти свят, с неговата издърпана радост, това ще бъде
най-прелестното, най-доброто нещо, което би могъл да дава животът.
Преди време срещнах този, когото мислех, че чакам...
Преди него имах дом.
Моят дом, моята не голяма, но просторна къща, с много цветя и картини,
с моите книги. С музика, с много музика. Там има куче. И кон.
Има поточе. Не обичам басейните, защото в тях водата не е жива.
Има ливада. Обичам да събирам сено. Събирам го вечер, когато си отива
Слънцето. Щастлива съм, защото усещам, че Земята ме обича. Често я
прегръщам.
Има камина и много свещи.
И много пепелници.
Имам пари. Нямам прозаични грижи. Често каня приятелите си на гости.
Говорим, пием, танцуваме, смеем се. Аз съм забавна, търпелива и ласкава.
Не твърдя, че зная смисълът на моя живот и на живота изобщо. Вярвам, че
"в доброто трябва да виждаме не смисълът на живота, нито неговото
обяснение, а а само неговото частично оправдание... То може да служи не като
зов или отговор, а като потвърждение на нашата независимост..."
Моят дом, това беше една мечта.
Тя се роди във времето, когато разбрах, че моето аз няма да бъде, че
нямам особено значение... Спомням си, че тогава, когато мислех за своята
неудовлетвореност, в страданието ми имаше истинско удивление... вероятно
може да се нарече така. Струваше ми се невероятно, че няма да се кача на
покрива, на върха, защото Бог знаеше моите достойнства. Сигурно би могло
да се каже, че това са били хипертрофии на самоусещането и себеоценката ми.
Моето друго аз, моят дом... живях в него в очакване на този, когото исках
да обичам. Често си представях как той се прибира вечер, уморен и тежък.
И как ме докосва - някъде, като нещо, което е съвсем негово...
Няма го домът. Изчезна в мига, когато разбрах, че обичай някой, който не
може да дойде в него. Не съжалявах. Имах любовта и тя беше по-силна от
мечтите за моя дом. Имах я... поне така мисля. Болезнено е чувството, че тя
си отива, все едно защо. И не зная защо боли така много.
Някога вярвах, че мисълта ще ме спаси от болката.
Наивно, колко наивно!
Мисълта също плаче...
Не искам да повярвам, че любовта е ефимерна.
Да измисля друго име на това, което хората наричат любов!
Да усъвършенствам мисълта си!?
Твърде съм бедна за това! Не, не казвам че е несправедливо.
Жива съм! И съм нежна! Този прекрасен дар на моя Бог -
нежността - спасение!
Но сега - застанала на пътя - някъде, с любов, която ми носи разрушение,
по-сама от всякога и с усещането за непотребност - вече не се искам.
Вече мисля, че твърде рано бях разбрала, че уважението на истината е
началото на мъдростта, защото суетно, бързо и наивно бях решила, че съм
достойна за нея...
Бог ми бе дал много искреност и ненамирайки такава и у другите, тя бе
останала само за мен, разрушавайки ме, защото разбрах късно, толкова късно,
че човек не бива да бъде винаги и непременно искрен дори и със себе си.
Искреността убива, защото хората са слаби и защото просто е
несъвместима с живота, които е неискрен... или поне така мисля сега.
Може би Бог ме е обичал твърде много, когато съм била дете... Може би Той е сантиментален. Може би очаква, че ще намеря добрия път. Този,
по който ще мога да се усмихвам!?...
Боя се да питам другите. Никой не обича нещастните дълго време...
И това е справедливо, разбира се.
Сега... бързам към края на деня, бързам към началото му.
Усещам безнадежност. Нетърпелива.
/някъде в началото на 90-те/