автор: Evensteel

"Life in every breath, in every cup of tea, in every life we take..."
- Може ли да те питам нещо? - промърмори той.
Тя се стресна. Беше забила нос в поредната книга и хич не й пукаше кой какво иска от света или какво искаше света от другите. Нито пък я интересуваше кой какво иска от нея. Не че имаше кой да иска нещо от нея... Тя май се обърка.
Погледна го озадачено. Никога не му беше обръщала внимание. Само беше отбелязала присъствието му в голяма библиотека където тя прекарваше повечето си време, обсебена от книгите. Когато го видя за пръв път само регистрира съществуването му, тикна го в някакъв файл в паметта си и временно забрави за него.
Какво ли можеше да пита?
- Ами... питай. - каза тя леко изнервена. Контактът с другите хора понякога я притесняваше и за да й бъде по-лесно тя избягваше разговорите с другите. Дори избягваше визуален контакт.
- Какъв е смисълът на живота?
Дръннннннн! Моля?! Тя изпусна книгата си на земята.
- Какво искаш да кажеш? - попита тя на свой ред.
- Аз го казах ясно и разбрано. Какъв е смисълът на живота?
Тя остана с зяпнала уста. Да не би и някой друг да търсеше същия отговор?! Тя беше прекарала последните 6 години от живота си в търсене на този отговор из книгите, но до сега беше получила милиони отговори и нито един не приличаше на друг. Опитваше се да направи едно голямо обобщение, да събере цялата тази мъдрост в едно изречение или поне в няколко, но все не успяваше. И продължаваше да се лута в океан от отговори без да е намерила Пътя.
- Защо ме попита точно това? - едва успя да каже тя.
- Ясно. Не знаеш. Благодаря ти все пак.
И той с бърза крачка се насочи към вратата. Тя все още гледаше като гърмян заек и не можеше да отреагира. Видя го как стигна вратата, постави ръка на дръжката и... се спря. Изведнъж се обърна и се върна при нея.
- Искаш ли да пием кафе?
Все още замаяна от преживяването тя само кимна. Кимна?! Нима се съгласи да отиде с този непознат на кафе вместо да продължи търсенето си? Да не би да забрави, че всяка секунда, която ни е дадена е ценна и трябва да я използва, за да научава нещо ново, да търси, да изследва, да върви напред.
Но все пак тя вече се съгласи и гордостта й, а може би и любопитството не й позволяваха да отстъпи.
Двата заедно излязоха от бибиотеката и се насочиха към едно кафене наблизо.
Той избра масата. Намираше се под голямо дърво чиито клони образуваха зелен, прекрасен чадър. Отдолу беше хладно и приятно.
Те седнаха и поръчаха. Тя както винаги си поръча чай, а той си избра кафе. Когато сервитьорката се отдалечи той попита:
- Не обичаш ли кафе?
- Обичам кафе, но то е вредно. Не искам да вредя на себе си. Искам да бъда възможно по-дълго жива, за да мога да се справя с задачата, която ми е възложена.
- И каква е задачата, която ти е възложена?
- Ами да намеря отговор на въпроса, който ми зададе.
Той само поклати глава. Сервитьорката дойде с поръчаното.
- Моля ви, донесете още едно кафе. Извинете за безпокойството!
Сервитьорката кимна, усмихна му се и отиде за другото кафе.
- Едно кафе няма ли да ти стигне? - попита тя.
- Другото кафе е за теб. Явно ти не умееш да пиеш кафе и сега ще те науча.
Тя се намръщи и се приготви да спори, но той се усмихна и каза:
- Можеш ли да се усмихнеш? Моля те , заради мен! Толкова си хубава когато се усмихваш!
Тя зяпна. За кого се мислеше този нахал?! Усещаше как почва да побеснява, но някак неусетно, в разрез с желанието й да го зашлеви една усмивка цъфна на устните й и тя не можеше да направи нищо повече освен да признае истината.
- Така е много по-добре. Как се казваш?
- Ния - отговори тя.
- Приятно ми е, Ния! Аз съм Ники. - и той й подаде ръка.
Сервитьорката донесе и другото кафе с с предизвикателна усмивка се отдалечи.
Ники презрително сви устни и насочи вниманието си към кафето.
- Хайде сега да го направим двамата! Вземи чашата в ръце, доближи я до лицето си, усети топлината на кафето.
Изведнъж я завладя някакъв ентусиазъм и тя реши да го следва.
Кафето опари леко кожата на лицето и изведнъж ароматът му я обгърна.
- А сега го помириши. Сега отпий. Усети всяка капка кафе, усети всяко зрънце, всеки слънчев лъч, който е проникнал в зърната и им е помогнал да порастнат,
Тя затвори очи и го последва. Изведнъж усещането стана по-реално от всичко наоколо, натрапчиво се настани в главата й и завладя цялото й същество.
- А сега отвори очи. Е, как е? - той се усмихваше.
Ния не можеше да каже нищо. Само му се усмихна в отговор.
Минаха няколко седмици откакто се запознаха. Бяха всеки ден заедно и той я учеше на много неща. За пръв път тя откри колко нюанса има зеленото, как мирише измитото стълбище, колко е тихо през нощта, колко лесно човек може да се почувства щастлив стига да поиска...
Един ден отидоха край морето. Седнаха на една скала и Ники я прегърна.
- Как се чувстваш сега? Би ли искала да отидеш в библиотеката и да търсиш отново смисълът на живота?
Ния се усмихна, поклати глава и в очите и се настани замисленост.
По лицето му мина сянка на тъга. Явно не беше успял. Тя отново съжаляваше.
Но изведнъж тя се разсмя, целуна го бързо по устните и се изправи.
- Не искам да ходя в библиотеката. Смисълът на живота е неразгадаем.
- Значи си се отказала, защото не можеш да го откриеш?
- Не. Отказах се, защото той не може да бъде описан с думи. Но пък мога да ти го покажа?
- Така ли?! Я ми го покажи!
Изведнъж тя се затича към водата, хвърли се с дрехите и започна да пляска с ръце и крака като вдигаше ужасно много пръски и пяна около себе си. През това време викаше и се смееше като малко дете. Той също се разсмя и отиде при нея. Силно я притисна към себе си и прошепна на ухото й:
- Знаех си, че ще се справиш! Ти си моето съкровище!
Минаха няколко години от онзи момент. Двамата продължаваха да се радват на живота заедно докато един ден тя разбра истината. Разбра, че е болен и скоро ще я напусне. Разплака се, прокле целият свят и себе си.
Но той само се усмихна и каза:
- Благодаря ти за всяка една секунда от времето прекарано с теб! Благодаря ти, че ми позволи да те науча да живееш, да бъдеш, да се радваш. Благодаря ти, че ме обичаше и че беше до мен. Обичам те!
Тя не можеше да каже нищо повече. След няколко тежки месеца, прекарани в болницата, той издъхна. И издъхна с усмивка на устните си, вперил очи в цъфналата вишна, която се виждаше през прозореца на стаята му.
Тя дълго плака.
Една сутрин се събуди и видя до леглото плочката с надпис, която той и беше подарил :
" Life in every breath, in every cup of tea, in every life we take...".

Тя се усмихна, отиде в кухнята и си направи кафе. Седна на масата, пое чашата в ръце, вдъхна аромата и отпи.
- Благодаря ти, Ники! И аз те обичам!
Смехът й се разля наоколо като звънчета. Тя живееше.


На Ники. Почивай в мир, съкровище...