автор: esperanca

Sophiae – angelo meo aeroso

Избеля нощта - изстинала пепел в камината. Цигарата се изрони по пода, пръститe забравят опарването, а Дамян седи окаменял в стола си , хлътнал в миналото и морзът от телефонната слушалка , която във вълнението си не е сварил да постави на вилката не може да го извади от унеса му.
“Толкова ли било лесно”- мислите му се надпреварват като пролетни капчуци, устремени да се влеят в земята, да ги погълне.Откакто се помни, към нея все се стреми, макар всеки ден да владее съзнанието му, животът премина без нея. След двадесет и пет години , тази вечер чу гласа и, а тя се отзова така, все едно него чака. Каза, че не го разпозна, но знае , че е той, да, ще се се видят скоро, идната неделя ще идва в селото , да продава имението. Топлият и по детски доверчив тембър наля сила в мъжкото му сърце и то като след кръвопреливане си възвърна вкуса към живота. А той, какво успя да и каже, че е побелял, че светът му е никакъв, че много има да и разказва.
Тъкмо се върна от фронта, където характерът му го отведе доброволец, а случайността го опази, за да го намери в тила, при една от последните бомбардировки над съседния околийски град онзи снаряд, изписан с неговото име, чиито шрапнели отнесоха половината му вътрешности, но след много кърпене и инат от страна на докторите, го вписаха в редиците на оживелите.
Още първата вечер около масата , от домашните си чу за момичето от имението в края на селото. Според самоналожил се обичай сутрин девойките слизат да купят по чаршията каквото е потребно за домакинството, а подир пладне дори да нямат кърска работа си стоят вкъщи, занимавайки се с ръкоделие. Макар и още малка, толкова се е прочула с хубостта си, че идват от съседните села ергенчета да я гледат. Тя като ходи , не стъпва, а танцува, зададе ли се по улицата, цялата чаршия замира, всички спират нея да гледат – изваяната и снага, леката и стегната походка, с малко повдигната брадичка и онзи дързък, но благ поглед, който стопява и най-окоравелите души. Как за всеки намира време, да се спре, да поздрави, да помогне ако трябва нещо. Младите мъже я изпиват с очите си, но опита на старите подсказва как този плод ще презрее невкусен. Внучката на дядо Иван му е любимка, говори се в селото как той я предпочита пред тримата си сина и дъщеря си, как при всяко ходене до Виена и носи книги и гоблени за везане, щото не иска купешките модерни дрехи, сама си шие от кенарени платна като богато ги бродира със сърма и свилени конци, та ръкавите и пазвата и тежат я от цветни букети, я от нависнали лозници. При последното си ходене и поръча двуколка като на госпожиците от града, да не я тръска селската каруца, че рядко слиза пеша по чаршията. Но тя му отклони подаръка, та всички се почудиха: да откаже дар от стареца. Впряга Морген, катраненочерният ат, дето го връщат немците от секвестрацията със Сребърната кобила и права подкарва конете, като държи юздите с една ръка. Цяло село знае за своенравния жребец и как никой не иска да слуша, но на нея се подчинява, затова и старейшината на рода го държи, не го харизва на циганите. Като я гледат така жените, изправена в каруцата, като мъж , се кръстят и думат:
” Толкоз хубост не е на добро, хубостта и ще я погуби”.
Така за пръв път я видя и Дамян. Едва – що отворят дюкянчетата и калдъръмът зазвъня под отмереното чаткане на впярг, движещ се в раван. Слънцето се пада в гърба и, та през проблясващите лъчи успя да различи дебела с цвят на старо злато плитка, която се спуска до стегнатия с широк кожен колан кръст, толкова тънък, та му се стори , че може да го обхване в едната си длан. Някаква сила го дигна от мястото му и той се намери пред конете, държейки поводите с едната си ръка, а с другата заслони очите си, опитвайки се да различи нейните , ослепен от слънцето.
- Как те викат.- Знае, че и характер си има, та тръпен, си мисли как ще приключи дръзката му , прибързана постъпка. Тя пое въздух, като да събра сили, все едно мъчен въпрос и зададе и строго, но някак топло отговори:
- Катерина. – И наклони на една страна леко главата си , закри слънцето и той успя да види овала на лицето и, копринената нежност на чертите и онзи едва удържан пожар на очите, който изгаря.
- Утре заран, като слезеш да поиш конете на Казашката чешма, ще те чакам.- Не успя да довърши изречението , когато тя дръпна поводите, едва свари да се отмести , конете го подминаха, а през гърба и отдалеч сякаш прошумоляват думите :
- Когато аз си поя конете, ти спиш в дома си.
Не мигна, още по тъмно излезе без да го усетят домашните и се прикри в ракитака край барата под чешмата. Току-що просветля хоризонтът и от границата му с нощта се втурна в деня черният ат, запотен , с мокра кожа от дългата езда. От ноздрите му капе пяна , дишането - тежко. Върху му, само по риза, с разпусната коса, боса и без седло, леко приведена към коня се носи Катерина. Животно и ездачка слети ведно, като приказно митично същество, чиито образ отдалеч изглежда нереален. Дамян успя да разтърка очи, за да се убеди , че картината е жива, когато конят рязко спря до чешмата, с хриптящо цвилене се изправи на задните си крака и момичето се хлъзна до земята.
От тази и всяка следваща нощ, цяло лято той прескача тежките високи дувари на имението, тя излиза и потъват в долния край на двора, под лозето, където меката и дъхава люцерна се кити под телата им, а старите орехи с големите сенки ги скриват и от луната. Ръцете му трескави я милват по страните , устните му - нажежен метал се разтапят ,целувайки я по челото и той често я отделя , пазейки я от себе си, като нещо свято. Тя е чула, че е раняван и проявявайки чисто, детско любопитсво загъва ризата му, където черната змия на белега се спуска от гърдите, за да се изгуби в пояса. Със събудено женско състрадание прокарва пръсти, след което залепя сочните си, хладни устни върху всеки бод, дето личи да е минала иглата и като не съзнава сама какво прави, следвайки вътрешен инстинкт се спуска до слабините му. А те, натежали от разтопеното олово на едва сдържано желание, го изгарят. Простена глухо и я отмести от себе си. В наивния детски поглед премина сянка от почуда, но мълчаливо се сгушва на рамото му и притихва.
Дойде есента и тя замина за столицата да учи. Зли очи ли ги видяха, та им завидяха, но тогава Дамян разбра, че Катерина е присаден корен. Дълго се бори в себе си, но когато по Коледа си дойде, той я отблъсна. Повече тя не се върна в селото. Омъжи се още същата година и побърза да му роди дете, щото момчето боляк е нещо, да може да види сина си. Дамян се ожени и той, помни как доведе от съседното село момиче някакво, името и дори не спомена, та всички и викаха Дамяница. Годината, в която тя роди сина си и на него му се роди син. В същата година мъжът и почина. Той повече не погледна булката си като жена и не след дълго тя избяга като му остави детето. Когато научи, че кръстила сина си на него - Дамян, една седмица не се прибра вкъщи, а като се върна, не е предишния мъж. Стана тежък в приказките, сина си не погледна, само се грижи нищо да не му липсва.
След като дядо Иван се спомина, родът набързо измря, а останалите се разпръсват по градовете и имението пустее. Радко идва до селото вест, но все пак научи, че след образованието си в София, записва второ в Русе, а третата си диплома взима от Търново. После житейското колело завъртя годините.
Напоследък започна да я сънува. Всяка нощ един и същ сън: боса, по риза, без седло впила белите си колене в бляскавата, черна като острие кожа на Морген, препуска , лети към него, отваря устните си с един вик:”Дамяне-е-е”, но глас не се чува, а той знае, че него вика. Събужда се посред нощ, плувнал в пот и осъмва, вгледан в нищото. Накрая не издържа, използва връзките си в системата и издири телефонния и номер. Всичко стана толкова лесно и така бързо се уреди, че един въпрос не му дава мира:”Защо чака цял живот”?
Зимата вилнее в края си, малката кола едва изгази из преспите и спря пред кметството. Всички излизат да видят кой идва в това дяволско време. Вратата на автомобила се отвори леко и в снега се плъзна женска слабичка фигурка облечена в черно. Пристъпи свита в себе си и попита за къщата на Дамян наизлезлите от любопитство из хоремага мъже. Казват и, че цяла седмица не са го виждали, та сигурно е в града, където има апартамент, но понеже тя настоя, обясняват, че живее в къщата на баща си, но с колата не може да стигне, че то главната улица не е разрината, камо ли страничните. Жената се обърна, потъна още по-дълбоко в себе си и се изгуби в съседната уличка.
До портата няма стъпки, никой не е влизал нито излизал от къщата, но все пак натисна бравата и като видя, че не е заключена, пристъпи. Гостоприемно дворът я пое, а тя с любопитство огледа дома, който толкова пъти се опитва да си представи. Изкачи се по белокаменните стъпала и без да почука , все едно е у тях си, влезе.
Тишината в къщата ритмично отмерва звук от забравен отворен телефон.