автор: SugarFree

(една типична женска история)

Аз съм от онзи тип жени, които си слагат червило без огледало и то бягайки за автобуса всяка сутрин за работа. Без да задавам въпроса: „Огледалце, огледалце, я кажи, коя е с най-красивите черти?” знам, че съм си красива. Няма грозна жена! Просто има жени, които не са се гримирали. Млада съм, с хубави очи, имам права гъста коса, нежна бяла кожа, правилни черти, не съм си чупила нищо като малка т.е. носа ми няма чупки, нямам пломби по зъбите, умна съм, абе с една дума имам си самочувствието на една красива жена. Като бях малка Мама все ми казваше, че съм взела най-хубавите черти от нея и от Татко. Казваше, че съм наследила гъстата и права коса на дядо ми, а здравите ноктите от баба ми. Та така си израснах като дете без грам комплекси. Баща ми понякога, когато се опитвах да смъкна някое друго килце все ми казваше, че ние сме с едър кокал и никога няма да приличам на онези пясъчни часовници от фешън канала. Ама не съм мислила, че съм дебела. Съвсем НЕ! Е! Не обичах много огледалата, понякога дрехите, в които исках да се нашмуля продавачките изтръгваха от ръцете ми с думите: “Нямаме Вашия размер”, ама си изглеждах супер. В магазините все не можех да си нацеля размера, даже не знаех точно кой съм. Като се захванех с някоя диета все се оказваше, че не е за мен. То това живот ли е?! Да се изпънеш пет дена само на чай и лимони докато стомаха ти заприлича на измита чаша от сутрешно кафе, а лицето ти вместо да блесне се сбръчкоса и заприлича на стара географска карта?! “Воля нямаш, воля!!!” ми казваше Тате. “Всяко чудо за три дни, при зодия близнаци за два” все ми го повтаряше. Та за какво ми е да спазвам диети?! С тези прекрасни черти и умения, които притежавах. Хваля се, ще кажете, ама Мама ми е казала, че ако до обяд никой не ме похвали, трябва задължително сама да се похваля три пъти!
Та така си живеех волно и свободно лишена от всякакви комплекси. Но ето, че в един “хубав” февруарски ден пътувайки със служебния бус живота ми направо катастрофира! Седях си кротко и се блеех през прозореца и чух как шофьора пита лелките на първите седалки: “Абе да знаете, къде е онова момиченце. Онова, бре, което тука около първите седалки седи.? Ееее, как да не се сещате?! Една дебеличка такава, дебеланка, слиза тука на първата спирка.”
УЖАС
Чудех се за кого говори шофьора. Кой слиза с мен на първата спирка?! Изведнъж светкавицата ми блесна! Завесата се вдигна! Хиляди малки игли се забиха в гърба ми! Осъзнах, че тоя малоумник говори за мен. Толкова е грозно мъж да използва думата „дебела”. Можеше да каже „пухкава”. Сядам около първите седалки, ако мога да се вредя, слизам на първата спирка, ама “дебелана-цоцолана” ще ме прощава тоя, ама си купувам дрехите от редовен магазин все пак т.е. явно все още има размери за мен. Бях потресена!!! Исках да се отвори Земята и да поеме явно огромното ми тяло! Зачулих се с качулката и така ми се преиска да имам шапка невидимка! Дори слязох на друга спирка без едно “довиждане” да кажа. Маскирана като нинджа. Дебеланка! А?! Полудях!!!
Бързо се прибрах в къщи, сложих кантара в средата на стаята и се изтеглих. Хм! Доста ми се вижда! Помислих си, че е от дрехите. Зима е и съм се навлякла. Започнах да свалям от дрехите по мен докато накрая останах по чорапи. Странно!! С гащи без гащи все множко ми се вижда. Вярно, че не се тегля всеки ден, добре де месец, добре де в годината 5 пъти, ама чак пък толкова да тежа?! Реших да си купя нов кантар. В магазина ми казаха, че вече се наричали “електронни везни”. Кога пък им смениха имената?! Все едно не съм се теглила от каменната ера. Кантари се наричали онези, с които теглят прасетата и другите чифтокопитни. “Ми хубо” викам, “Дай една Електронна Везна”. Продавачката ми обяснява, че голямо чудо на техниката ми продава и че няма да съжалявам. Везната мерила мазнини, води само с едно натискане. Прибрах се с електронната везна. Сложих я в средата на стаята до старото механично кантарче. Събух и чорапите този път, че “новата” само на босо показвала процентите мазнинки. Щях да умра на място! Пак на мен завалийката ми бяха пробутали някакъв боклук!!! На дисплея се изписа три-цифрена цифра. Веднага слязох от везната! Добре, че беше в гаранция! Трябваше на всяка цена да я върна! Сложих ги едно до друго – механичното кантарче и новата префърцунена везна, за която изсипах маса пари, а дори не тегли вярно и ту слизах от едното, ту се качвах на другото мерило. Грозна картинка – гола жена в средата на стаята слиза и се качва, слиза и се качва....
Но как е възможно???!!!! Гадната везна показва три цифри!!! Та аз съм 168 санта висока по паспорт (двата санта са спорни) как са ми се разпределили толкова равномерно?! А иначе като сме малки ни казват: “Яж баба за да пораснеш голяма! ЯЖ!” Яж, ама тогава е нямало везни, които да мерят с точност до стограмката, нали?! И като ти подаряват мартеница ти пожелават бузите да са ти румени, засмени, зачервени, ама то това става само с ядене, не трябва и акъл.
УЖАС
Не можех да си намеря място. Трите цифри ме преследваха. Мозъка ми беше се превърнал в дисплей, който ми прожектираше цифрите. Мислех, че съм красива, а се оказах дебела. Явно хората ме възприемаха такава. Явно моите представи за самата мен са грешни. Трябваше да взема мерки! Трябваше това да се промени. Просто нещата не бяха съвместими! Красива кожа, коса, очи, няма място за повече сланина в това описание. Вие бихте ли отговорили на следната обява:

“168см, млада, красива, синеока,
русокоса, умна и самостоятелна
жена търси своя принц.
*Забележка: Ако трицифрените кила не са Ви проблем, то вие сте роден за мен!”

Никой няма да се обади на тази обява. Въобще коя красави жена ще се занимава с писане на обяви за запознанства!? А и какъв ще е този принц?! По-скоро ще е някой Джаба!
Ясна е работата! Ще се мре и то от глад! Трябваше да забравя за любимите си неща за хапване. За мазните банички сутрин, за бозата, за яденето пред телевизора, за сладоледа по време на душевна криза, за студеното мартини с приятелките в клуба, за шоколадовата радост по време на депресия….А НЕ! За ШОКОЛАДА не! Това вече е нечовешко! Няма справедливост на този свят! Жените постоянно са на диета. Всеки месец се подлагат на скубане, обезкосмяване, обезпаразитяване, украсяване. Прекарват времето си в разни спа центрове, по магазините само и само да се харесат на мъжете. И какво получават в замяна като обуят лятото новия си бял ленен панталон?! „Иванова пак е сложила 2-3 кила тази зима.” А те?! Зиме и лете се пъчат със своите ербеци, които по мъжки наричат полови мазоли. Зимата се наливат с вина и дебели, тлъсти мезета и на лято наливайки се с бира си ги мерят на кой шкембето е по-голямо. Да не говорим, че някой от тях не си мият зъбите, не знаят какво е гребен, а ако им кажеш „Версаче” ще си помислят, че им говориш за новата квартална кръчма!
Бях ината!
Реших да разбия теорията на баща ми за семейния едър кокал. Добре, че беше ината ми! Добре, че думите на шофьора ме пробудиха. Колко малко й трябва на една жена за да се ядоса. Да чуе истината за себе си, в нейно отсъствие и това да я провокира.
Какво стана с мен ли?!
Аз отслабнах.
Доказах на себе си, че имам воля. Доказах, че и зодия Близнаци можем да бъдем постоянни, когато ни ударят по самочувствието. Опровергах думите на Татко, че родата ни има едър кокал и никога няма да имам перфектните форми. Изхвърлих механичното кантарче и заедно с него погребах една заблуда, в която съм живяла дълги години. Не съм сигурна каква точно беше повредата му. Дали пружината му се беше разтегнала с времето или просто показваше толкова колкото аз исках да виждам. Сега всеки ден се оглеждам в огледалото без то да се пропука и не пропускам да се консултирам с везната си, която отново наричам кантар. Моите деца също ще възпитавам в среда без комплекси! Ще ги науча да се харесват такива каквито са и да оценяват качествата, които притежават, Но никога няма да използвам репликата: „Яж за да пораснеш голям!” Сега моята обява изглежда така:
“168см, стройна, млада, красива, синеока,
русокоса, умна и самостоятелна
жена намери своя принц.”