автор: Slava56

"Хич да не беше се раждала!"

Колко години носих в съзнанието си тези думи, без да мога да проумея жестокия им смисъл. Притискаха ме, смазваха ме, караха ме да се чувствам ненужна, излишна, да се самосъжалявам. Но...трябваше да ги произнеса аз
самата, за да усетя истинската им тежест. Трябвяше да ги чуя от собствената си уста, за да оправдая тази, която ми ги каза преди толкова много време, в онова далечно мое недоизживяно детство.
Моята баба по майчина линия - Яна. Блага, сладкодумна, сладкогласна. Глава да те заболи, ще ти побае и - толкова. Ще речеш, че загрубелите й от селската работа ръце изсмукват болката. За всекиго ще намери добра дума, неканен гост гладен няма да остави, въпреки смазващата я лична трагедия.

Бабо, бабо, колко ли ти е дотежало, за да изречеш тези жестоки думи! Дълго време се питах - какво толкова бях сторила, за да ги заслужа? Каква вина можеше да има едно дете, колкото и палаво да е то!
Сега вече зная - казала си ги от жал за мене, от обич си ги казала. Че то, малко ли беше теглото ми, и все на твоите ръце... Как съжалявам, че не съм те карала по-често да ми разказваш, че не съм записвала всяка твоя дума...

... Късната есен на 1955 година. Навръх Димитровден, на селския сбор, твоята по-малка дъщеря не се прибира в къщи. В село нищо скрито-покрито не остава. Донасят ти новината нейните дружки - пристанала. Избягала с оня Ангел, другоселеца, дето не й даваше дума да издума за него, че бил болнав нещо. А тя - хубава мома, като картина, толкова лични ергени в село я искат. По терлици тръгнала. Отнесла я писаната сборджийска каруца - без майчин съвет, без бащина благословия...
Ех, майка си, ще простиш. Може пък и да има късмет чедото ти. Пък то, виж, сватовете май не са лоши хора. Ето, изпращат сватовници, с добро да е всичко...
Не му е лесно на нараненото майчино сърце. Отронват се от устата ти укорни думи:
- Че биваше ли тъй?! Да бяхте дошли напред, както му е реда, да се сватосаме. Че тя, момата ни, не беше още за женене, малка е...
- Е-е, не се сърди, сватя! То... откъдето минала козата, оттам и ярето!
Виж ги ти сватовете! Всичко научили. Връщат спомените ти в оная далечна година, когато ти самата остави бащин дом и пристана на синеокия добруджанец. Многолюден бе домът на Маринчетата. Свекър, свекърва, девер и по-голяма етърва, петима по-малки девери, две зълви - софрата едва ги побира. Лесно ли ти беше сред толкова чужди хора сама да влезеш, без да са те поискали (както му е ред) сватовници с писана бъклица? Какво ли не е преминало през главата ти. Мъжът ти - все в запас. Случвало се е сама да ореш и сееш, дребни деца сама да гледаш.
Пък чедото ти... може и да има късмет. Двете й зълви задомени, свекърва й - лична жена в селото - чиста, прибрана, къщовница. Само зетят дето е болнав малко, ама... да даде Господ да се оправи, да си живеят...
---------------------------------------
Не даде Господ! Не се оправи...Внучката ти на година, колко пъти си я видяла? Не е далече селото, през два-три баира, ама все работа, работа... Но сега ще идеш - на погребение. Не усещаш острия декемврийски вятър - такъв огън е пламнал край тебе, край дъщеря ти, край внучката ти. И все ти се иска лъжа да е.
Ето, отсреща се задава каруца. Оказват се роднини на сватовете, нужда ги гони към Елхово.
- Вярно ли е, сватя?
- Вярно е, вярно-о-о! - проплаква жената. - Че и двамата, горкичките...
Каруците се разминават (студено е, не е за спиране), а ти политаш като ударена. "Как тъй двамата, кои двамата? Че то...на Гена нищо й нямаше!"
Оттогава ли, мила бабо, започна да побелява косата ти? От този миг ли започна да се привеждаш към земята? Уплаши се за чедото си, че нали едно със същото име беше заровила още мъничко, друго ли сега губиш?
Не, дъщеря ти си беше жива и здрава. Но те наистина бяха двама - след сина беше поела и майката... И за това ще ви разкажа, не сега, моля ви!
-----------------------------------------
... Приютил майка и син големият двоен гроб в поповското гробище. А на деветте дни майка ми се прибрала заедно с мен в родното си село...
------------------------------------------
Баба ми Яна загуби единствения си син девет години по-късно. Тръгнал вуйчо ми да носи храна на дядо, който бил пазач на селския бостан. Тръгнал и не се върнал. Намерили го на сутринта в напоителния канал да стиска все още кормилото на велосипеда, с който се движел. Фарът здрав, бурканчето с яденето здраво, часовникът си тиктака на ръката му, а вуйчо ми - мъртъв. Баба ходи при Ванга да разбере как е станало, но до края на дните си не повярва, че е било нещастен случай. До края не съблече и черните дрехи - двайсет години. Правеше редовно помени, палеше свещи пред домашния иконостас (че селската черквица отдавна беше запустяла) и се кръстеше. После започна да не се кръсти...Прости й, Господи, но тя май беше престанала да вярва в Тебе. Казваше: "Ако имаше Господ, нямаше да ми вземе децата, а мене да остави." Не беше прозряла, че си предопределил съдбата й - да бъде корен, който дава жизнен сок на младите листи; да бъде огнището, на чийто огън да се стоплят осиротелите й внуци.
А може и да го е знаела... Да, сигурно го е знаела - откъде щеше да вземе иначе толкова милост за нас, сиротните...

Бабо, помня само думите, не помня кога, по какъв повод си ми ги казала. "Хич да не беше се раждала!" А аз, грешницата, и по-тежки думи изричам в яда си. На децата си ги казвам. През колко хилядолетия съм ги пренесла, за да ги стоваря жестоко на крехките им рамене?!

Г О С П О Д И, запуши Си ушите, когато майка отвори уста да прокълне детето си! И да Си чул, Господи, направи Се, че не Си чул! Защото тя, майката, още преди да отвори уста съжалява, че го е помислила, но дяволът все я бута да греши.Тоя дявол, дето е част от самите нас и не ни оставя додето не ни прибереш при Себе Си, Господи! Боже Милостиви, прости на майките!...

А не бяха ли думите на моята баба: "Да беше умряла и ти с тях, да не теглиш!"?
Не само че не съм умряла, но и първите си стъпки съм направила в деня на бащиното и бабиното си погребение...
А колко по-лесно би било, Господи, да си ида с тях!
Но Ти си избрал мен - да остана, да премина през всички премеждия, да усетя вкуса на страданието, да се пречистя в него.
Какво си ми отредил, Господи?
Не е ли знак това прохождане край два ковчега? Не премина ли в мен техният неизживян живот, тяхната сила?
... За да се възраждам от пепелището на всяко изпитание.
За да се превръщам постепенно в корен, който смуче сокове от дълбините на времето и поддържа зелено разклонилото се, разлистено дърво на живота...

ГОСПОДИ, БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ МЕ ИМА!