автор: valsebnica

Театърът е мечта и магия. Понякога се случва хиляди пъти да минем покрай сградата, превърнала се в Храм на театралното изкуство без нито вендъж да влезем в нея. Но прекрачим ли нейния праг, магията на театъра завладява душите ни и пред нас се разкрива един непознат нов свят, в който сякъш сънуваме наяве. И в който нашия живот сякъш е една илюзия, а илюзиорния живот пред себе си виждаме като реален. И само след два часа, толкова колкото обикновено трае представлението, си тръгваме пречистени и променени, забравили за грижите и сивотата на делника.
Всеки човек поне веднъж в живота си е ходил на театър. Но дали наистина е имал своите театрални срещи?!
Милион пъти съм прекрачвала прага на голямата червена сграда, извисяваща снага в моя роден град Варна. Гледала съм по няколко пъти един и същ спектакъл, а след това съм говорила с актьорите участвали в него. Но всъщност никога не съм се срещала с тях! И вероятно съм била като слепец, който изведнъж проглежда! Защото моите първи театрални срещи ми се случиха не във Варна, а в София, когато ме приеха в НАТФИЗ и ни бе позволено да присъстваме на творческия процес при създаването на нов театрален продукт. Спомням си как с трепет прекрачих прага на Театър „София”, за да се окажа в едно съвсем непознато и чуждо за мен място.
В началото не си давах сметка как Вахтанговата „Принцеса Турандот”, чиято възстановка в България трябваше да наблюдавам, ще ме срещне с хората, на които принадлежаха гласовете от моето детство и юношество! Изобщо, дори и за миг не съм предполагала, че ще открия толкова талантливи актьори, които работят в едни екип и между които няма кавги и съперничество, а само разбирателство! Актьори, които си помагаха един на друг вместо да си пречат! Актьори, които само след месец вече наричах мои приятели!
В началото, още докато вървяха репетициите на маса, моето желание да видя новите си приятели в действие на сцената, отдали се изсцяло на своя персонаж, който с тяхна помощ придобива плът и кръв и се буди за нов живот, се засилваше всеки ден. А когато отидох на първата репетиция на сцена, гласовете на Пламен Манасиев и Сава Пиперов, с които минаха ученическите ми години придобиха образи. И аз респектирана от тях дълго събирах смелост да ги заговоря.
Любопитството ми да видя актьорите в други пиеси надделя и един ден прекрачих прага на театъра заедно с публиката, за да се насладим всички на пиесата „Албена” с режисьор Стефан Стайчев. Пиеса, която се бях зарекла никога да не гледам и пиеса, която ми разкри неподозирани дебри от таланта на Лилия Маравиля (Албена), Пламен Манасиев (Нягул), Сава Пиперов (Гунчо Митин), Росен Белов (Иван Сенебирски), Николай Антонов (Хаджи Андрея), Десислава Малчева (Савка) и Йорданка Любенова (Мариница). Актьори, които познавах от „Принцеса Турандот”.
Въпреки, че на актьорите в спектакъла „Албена” поставена в театър „София” им се налага да се нагаждат към заварената сценография, Лилия Маравиля и Пламен Манасиев ме накараха да изгледам представлението на един дъх. Лилия с красивата си игра караше всеки един зрител в салона да съпреживее драмата на нейната Албена. Щастлива и весела в първата част, докато трае любовната и авантрюра с Нягул, тя много бързо потъва в сълзи във втората, когато всичко се разкрива, а Куцар – Любомир Младенов, лежи болен в дома им. Сълзите са истински! Актрисата изсцяло се е сляла с образа на своята героиня, живее и диша с нейната болка. Крещи и моли любимия да не навлича грях върху себе си!
А когато Албена и Нягул показват любовта си, между Лилия Маравиля и Пламен Манасиев се получава такава невероятна симбиоза, която кара зрителите в салона да повярват, че те наистина се обичат.
Особенно силно ме впечатли краят на пиесата, когато Албена поела вината върху себе си, моли селяните за прошка от най-високата точка на воденицата, а Нягул доло в ниското признава вината си. Незнам какво се случи, но в този момент на сцената аз виждах само тях двамата! Сякъш времето беше спряло!
Запомняща се бе и играта на Росен Белов, който с голяма лекота беше извадил на бял свят тъмните черти от характера на своя Сенебирски.
Неможах да се въздържа и след края на пиесата ги изчаках на служебния вход, но смелостта ми стигна само да заговоря Лилия Маравиля, а тя пък от своя страна ми препоръча да гледам и „Хотел между тоя и оня свят”! Обещах й.
Второто представление, което гледах, обаче беше „Уморените коне ги убиват, нали!” с режисьор Здравко Митков. Освен Лиля Маравиля (Джаки) и Пламен Манасиев (Джеймс), другите актьори, които познавах от „Принцеса Турандот” и които играеха и в този спектакъл бяха: Росен Белов, Калин Врачански, Мила Банчева, Десислава Малчева, Николай Върбанов и Йорданка Любенова.
Росен Белов (Астън) играеше глухоням и то с такава лекота, че ако не го познавах щях да си помисля, че наистина е такъв.
Десислава Малчева (Лилиан) имаше епизодична роля, която тя се постара да остане трайно в нашето съзнание. В един момент нейната героиня припадна и се гърчеше така сякъш Михаил Милчев (Фред) наистина я риташе, зада си отмъсти затова, че тяхната двойка отпада от танцовия маратон.
Йорданка Любенова (г-жа Хикби) тук сякъш играеше себе си. Ролята й също беше епизодична, но много запомняща се.
Пламен Манасиев бе ту усмихнат и добронамерен развихрил се в ритъма на танца, ту много зъл, готов да пребие всеки, който се намеси в личния живота на него и сценичната му съпруга. Нещо повече. Той дори се сби с Калин Врачански (Марио) и с Мила Банчева (Глория), само защото нейната героиня е пожелала смъртта на нероденото му дете. В очите на зрителя този бой е истински и толкова зрелищен, че той трудно би повярвал, че всъщност това е едни танц с премерени до секунда движения, който на театрален език се нарича сценичен бой.
Една от главните роли е поверена на Мила Банчева. И понеже нейната Глория беше толкова различна от Принцеса Турандот, на мен ми бе доста трудно да усетя магията на нейната игра и тя ми се стори доста слаба. Но когато гледах пиесата втори път си дадох сметка, че Здравко Митков с право й е поверил тази роля!
Николай Върбанов (Сокс) тук се изявяваше като организатор и водещ на танцовия маратон. Незнам защо, но тук в негово лице аз виждах един мафиот.
Танцовата двойка Лилия Маравиля – Калин Врачански с прекрасната си, затрогваща игра отместиха фокуса на зрителя. И се получа така, че всъщност те, а не Мила Банчева и Мартин Гяуров са главните герои в тази постановка.
Джаки полудява пред очите на зрителя и ни кара да си помислим, че това се случва наистина. А Калин Врачански с невероятните си танцови и акробатични умения създава илюзията, че неговият Марио наистина е под дъжд от куршуми. Той дори се премята през глава изстръгвайки от устата на зрителите неистово „ах”.
Едно представление, в което голотата на актьорите в отделни сцени в некъкъв случай не беше натрапваща.
Много силно впечатление остави в мен интимната сцена между Глория и Сокс, в която той бе съблечен гол до кръста. След което бе заставен да легне на една маса, а Мила сложи от двете страни на кръста му две папки и когато събу панталоните му, публиката в залата видя пред себе си гол човек, без той да е напълно гол всъщност.
Третата ми среща с изкуството на актьорите от театър „София” беше в Гоголовия „Ревизор” с режисьор Бойко Богданов. На образите, които съживиха Пламен Манасиев, Калин Врачански, Николай Върбанов, Николай Антонов и Лилия Маравиля няма да се спирам толкова подробно. Само ще кажа, че и тук те бяха напълно неузнаваеми.
Калин Врачански в ролята на мнимият ревизор и тук обра всички овации. Неговият Хлестаков беше пълен антипод на самия актьор и въпреки това той ме накара да повярвам, че в реалния живот действително е толкова гениален манипулатор, щур любовник и хазартна натура, възползваща се докрай от благата, които й поднася живота.
От себичния мафиот Сокс в „Уморените коне ги убиват, нали?” тук Николай Върбанов се е принизил до нивото на слугата на Хлестаков – Осип.
Енергичният Пламен Манасиев се бе преобразил в алчния началник на благотворителните заведения Земляника, Николай Антонов – в подкупния съдия Ляпкин-Тяпкин, а Росен Белов се бе превъплатил в любопитния пощенски раздавач Шпекин, чиито писклив смях вече се е превърнал в негова запазена марка.
Една запомняща се роля в „Ревизор” прави и Сава Пиперов, който играе изпеченият мошенник градоначалника. И този, който не го познава лесно би повярвал, че и в реалния живот е такъв лицемер и подмазвач.
Едва не паднах от стола, когато пред мен се появи Йорданка Любенова в ролята си на селянка от губернията. Със сигурност нямаше да я позная ако не беше заговорила!
Най-силно бях впечатлена от Ангел Генов, който беше абсолютно неузнаваем с почерненото си лице и черния си костюм с цилиндър. И единственото нещо, което открояваше лицето на неговия Добчински беше белият зъб, стърчащ от устата му. Измъченото лице на бедния човечец, чиято единствена мечта е роденият му без брак син, едничкият, който той си има, защото останалите шест не са негови, а на съдията, да носи законно името му, много дълбоко жегна сърцето ми. И за да бъда максимално точна ще кажа, че когато гледах спектакъла за първи път Ангел Генов ме разплака. Той е невероятно талантлив актьор и за мен бе истинско удоволствие да го гледам в този спектакъл.
Най-накрая удържах на обещанието си, което дадох на Лилия Маравиля и отидох да гледам „Хотел между тоя и оня свят”с режисьор Здравко Митков.
Мислех си, че Лилия Маравиля и Пламен Манасиев са ми показали целият капацитет на таланта си, но грешах. В този спектакъл отново ги видях в нова светлина. Особено Пламен Манасиев! От хрисимият човек, който вече познавах, тук той се превърна в едновременно отекчен и разгневен от живота мъж. Когато душата на неговият Жулиен Портал заседна между живота и смъртта, той се разбунтува срещу неизвестността. И докато го гледах как преобръща сцената с „главата надоло”, помитайки всичко по пътя си, си дадох сметка, че ако някой го ядоса в реалния живот е по-добре да не се вясва пред очите му.
За съжаление, казвам за съжаление, защото мразя кавгите, ми се наложи да го видя наистина вбесен само ден преди предпремиерата на „Принцеса Турандот”. Той приличаше на буреносен облак и мен ме беше страх да го заговоря, за да не си го отнеса аз. А Пламен, както и колегите му се вбесиха от факта, че Рубен Симонов прави промени в спектакъла, въпреки едноседмичното си отсъствие! И то точно ден преди предпремиерата! До кавга естествено не се стигна, защото актьорите запазиха благоприличие и тактично отбягваха режисьора, докато им отмине яда.
Но да се върна на „Хотел между тоя и оня свят”. Лилия Маравиля играеше Лора – едно много болно момиче, чиито едниствен шанс за живот е трансплантация на сърце.
Този спектакъл ме трогна много дълбоко. През цялата втора част плаках и когато накрая отидох на служебния вход, за да поздравя актьорите, както правех винаги, още имах сълзи в очите. А щом Лилия Маравиля излезе ми сподели, че през цялото време докато е играла си е мислила за мен и е предполагала как ще реагирам, защото веднъж вече й бях разказала, че най-добрата ми приятелка е на инвалидна количка. И докато гледах спектакъла в нейно лице виждах своята приятелка. Затова, когато след представлението се видях с Маравиля неможахме да си кажем нищо, а просто се прегърнахме!
След това представление за първи път набрах смелост и заговорих Пламен Манасиев и щом му разказах за приятелката си и затова как съм се чувствала по време на спектакъла, той ми призна че неговата сестра е на инвалидна количка и с това ме срази окончателно. За първи път си тръгвах от театъра с много болка в сърцето, но с удоволствие бих гледала „Хотел между тоя и оня сват” отново, защото е поредното великолепно представление на театър „София”!
Последното представление на Театър „София”, което гледах беше „Ромео и Жулиета”с режисьор Здравко Митков. Вечната вражда между Монтеки и Капулети, която хваща за гърлото зрителя още в началото. Сценичния бой на който станахме свидетели, толкова много напомняше на истински, че неволното „ах” издайнически се изплъзна от устата ми. И отново бях впечатлена от грандиозността на спектакъла!
Няма да се сприма отделно на всеки един от актьорите, защото ми се струва, че за този спектакъл трябва да се напише отделна рецензия. Тук ще кажа само нещатата, които ме впечатлиха.
В това представление видях един съвсем нов Меркуцио, изигран от Ангел Генов. Всеки, който гледа представлението, ще се запита, защо неговият Меркуцио куца и се разхожда по сцената с бастун. Това не е режисьорско решение, а плод на един нелеп инцидент. По време на репетициите, Ангел Генов е счупил крак и за да не обрече на провал представлението е намерил страхотно решение на ролята си, въпреки контузията и силните страсти около нея. Той е един истински Меркуцио – простак, побойник и бунтар, но все пак – верен приятел на Ромео.
Пламен Манасиев отново беше неузнаваем в ролята на Тибалт. Яростнто размахвайки едни сгъваем нож, той се сби с Мркуцио и го уби, просто защото е Монтеки. А после Ромео (Мартин Гяуров) го уби, за да отмъсти за приятеля си.
Безспорно най-голямото попадение в постановката е Дойката. Една от най-желаните роли в театъра въобще, се играе блестящо от актрисата Лилия Маравиля. Тя е театрална, комична, и креслива, но и искрена, нежна и грижовна към Жулиета и в същото време - груба към всеки, който я застрашава.
Расъжденията ми относно моите първи театрални срещи няма да са пълни, ако не спомена и причината за запознанството ми с тези великолепни актьори от театър „София” – „Принцеса Турандот”с режисьор Рубен Симонов – внук. Една според мен невероятна възстановка на Вахтанговата пиеса. Честно да си призная за първи път гледах такъв спектакъл, който да се развива в три направления. Отначало актьорите играят сами себе си. После пред очите на зрителите се превръщат в актьори от пътуваща трупа, които играят приказката на Карло Гоци, а в паузите четири маски – Пламен Манасиев (Труфалдино), Сава Пиперов (Бригела), Росен Белов (Тарталя) и Ангел Генов (Панталоне) в стил комедия дел’арте разискват злободневни теми от деня.
Няма да се спирам на актьорската игра, за да провокирам този, който чете или слуша тези мои размишления да отиде в театъра и сам да се наслади на тази прекрасна комедия. Само ще подсиля неговото любопитство като кажа, че Ангел Генов има номинация за наградите "Икар" в раздел "Поддържаща мъжка роля", за ролята си на Панталоне.
Сега като се върна назад във времето си давам сметка, че изтеклата за мен година ми донесе много емоции и две същественни неща в моя живот. Първото от тях е че успях да сбъдна мечтата си, а второто – да срещна нови приятели в лицето на актьорите от театър „София”.
Сигурно през четирите години, които ми предстоят в София, ще имам още много хубави и не толкова хубави театрални срещи. Но винаги ще имам един топъл пристан, в който мога да се чувствам като у дома си. И този мой топъл пристан винаги ще носи името театър „София”. Защото главното нещо, което ръководи актьорите тук е добротата и приятелството. И макар, че работата в екип не е никак лесна, тя е основната движеща сила, която прави постановките тук запомнящи се!
Някой сигурно ще се зачуди как така непрекъснато кисна в този театър. Друг сигурно ще ме нарече „талисманчето на театър „София”. Зтова ще кажа на всички, че когато човек е далеч от дома си и от своите близки, той много трудно се бори с бурите в живота си! А аз съм от малцината щастливци, който може да се похвали, че толкова делеч от родния си град се чувства като у дома си прекрачи ли прага на театър „София”!
Първите срещи породили прекрасни емоции в сърцето на един човек се помнят цял живот. Затова и аз никога няма да забравя моите първи театрални срещи, които ме доведоха до извода, че един уважаващ себе си театровед трябва да се постави от двете страни на „барикадата” и много дълго да помисли преди да отрече и оплюе едно представление и актьорите в него. Защото за да получи нов живот един спектакъл, актьорите изминават много дълъг път докато вдъхнат живот на своите персонажи. Защото те, актьорите са само пионки без право на глас и всяко желание на режисьора е закон за тях!