автор: marcusjunius

Жана лежеше на твърдото болнично легло в следродилното. Лицето и бе изпъстрено с напукани капиляри, а по бузите и се стичаха сълзи, които достигаха ъгълчетата на стиснатите и устни. Без звук. Без хлипане.
До нея, изпънат като военен, стоеше млад, трийсет-трийсет и пет годишен лекар, с каменно изражение на лицето и леко саркастична усмивка.
- Е, стига сега, стига! Казвам ти, най-добре го остави това – увредено е, не става просто. Кой го знае дали ще оцелее година-две, а ти ще си съсипеш живота от непосилни грижи. Млади сте, ще си направите друго...
Жана помълча минута, а после рече с леко разтреперан, уморен глас:
- Не се ли лекува тази болест, докторе? Няма ли операция нещо... или лекарства?
Лекарят, който вече понечваше да си тръгне, се спря с досада на лицето:
- Виж, Жана, казах ти вече. Хидроцефалията е тежко вродено увреждане. Знаеш ли какво означава? Ще го обясня като на малоумен още веднъж. В главата на това – и той посочи към телцето, което лежеше тихо на малкото, прилично на поднос болнично легълце – ще се събира вода. Главата му ще почне да се подува, ще заприлича на една от онези кратуни, дето ги гледате на село. Течността ще почне да притиска мозъка и то ще расте малоумно. Дори и да оцелее някоя и друга годинка, в къщи ще си имате животно, не дете. Да, има операция, която помага, но за мен вашият случай е загубен. Това изобщо не трябваше да се ражда. Пък и е скъпо да се оперира, а и после да се поддържа следоперативно. Така че – зарежи го. Има институции в тази държава, които по-добре ще се грижат за него, докато е живо.
- Нея.
- Моля?
- Нея, докторе. Казва се Анабел.
- А-а, да, нея...

Докторът се врътна на токовете си и без дума повече излезе от стаята. Жана известно време се взира в затворената врата, а после се обърна към бебешкото легълце, протегна ръка и погали спящото. Сълзите се застичаха още по-тихо и още по-тежко по бузите и.

***

Няколко часа по-късно в болничната стая дойдоха на свиждане съпругът на Жана – Марин и родителите му, старият Марин и Милка. Още с влизането Милка я отпочна:
- Виж, Жано, не му се коси. Знам, че е тежко, мила – и аз съм губила дете – но пак ще забременееш...
- Майко! – прекъсна я Жана. – Но тя не е мъртва!
Свекървата замлъкна и обидено зарея поглед през прозореца.
- Марине? – с надежда погледна Жана към съпруга си

Той стоеше в ъгъла на стаята, очите му блуждаеха и умишлено отбягваха детско легълце, което , с тези колелца, му напомняше на инвалидна количка. Накрая рече:
- Не можем да го вземем, Жана. Съжалявам. И доктор Василев ти обясни – дори и да е успешна операцията, не го чака дълъг живот, а и за нас ще бъде мъчение.
Жана се усети сама в целия свят. Изведнъж всичко и се стори сиво и огромна умора я налегна.
- Утре сутрин ще дойдат социалните да оформите документите. Ще иде в специален дом, където ще се грижат за него. Хайде, не плачи повече! – Марин се наведе и леко я целуна по челото. – Ще тръгваме сега, да не те изморяваме допълнително.

Тримата се заизнизваха през вратата.
- Казва се Анабел – тихичко, като издихание, промълви Жана към гърбовете на своите близки, но те не я чуха. Вече затваряха вратата.

***

Жана ровеше пролетната кал на двора – правеше се, че копае. Бяха минали два месеца, откакто остави момиченцето си в дом за медикосоциални грижи – както сега наричаха домовете „Майка и дете”. Така и не подписа отказ от родителски права – то и кой ли щеше да я осинови? Жана знаеше, че така или иначе извършва предателство към детето си – но да подпише и отказ от нея – това не можа да направи. Близките и – съпругът и родителите му – не отваряха дума за детето, все едно нищо не се беше случило. Понякога тя се опитваше да накара Марин да отидат до дома и да видят детето, но той просто отговаряше „Стига, Жана. Нямаме дете, нали знаеш...”, и леко я целуваше по челото. Тогава Жана отиваше на горния етаж на голямата селска къща, затваряше се в стаята с „чеиза” и плачеше, плачеше, плачеше... А нощем сънуваше малкото телце, сивите бузки и чипото носле на детето, което „нямаше”.

В онзи ден, обаче, докато Жана се правеше, че работи на двора, само за да не стои вътре с другите, тя видя нещо, което я преобърна. Една от двете им котки, Джена, се появи откъм сайванта, като носеше нещо в устата си. После спря на пътеката, пусна го и почна да си играе с него. Като се вгледа по-добре, Жана видя, че това беше малко мишле – още живо, то мърдаше, опитваше се да бяга. Всеки негов опит котката парираше с леко тупване с лапа или закачане само с нокът. Не му даваше да избяга,но и не го убиваше. Мишлето беше малко – скоро родено.

И тогава се случи нещо, което Жана никога преди не бе виждала – по пътеката откъм сайванта дотича едра, сива мишка, и докато котката се пулеше изненадано, тя захапа малкото мишле за врата, впусна се към натрупаните дърва пред къщата и за миг изчезна между талпите. Котката дори не успя да помръдне, поогледа се учудено и след минута бавно пое обратно към сламника.

Жана се надигна, измъкна крака от лепкавата кал, качи се на горния етаж в стаята с чеиза и падна на колене, като подпря чело върху една от раклите. На стената над нея висяха избелели снимки в рамки на прадядовците и прабабите на мъжа и. Без да плаче, Жана занарежда тихо:
- Кажи ми какво да правя, Боже! Помогни ми! Дай ми знак, Боже!

***

- Жана! Жана!
Беше гласът на свекърва и, който прекъсна транса, в който бе изпаднала.
- Идвай, обядът е сложен!
- Идвам, майко...
Жана слезе по външните стълби и отвори вратата на долния приземен етаж, който ползваха за кухня и стая за старите.
- Ето ме...
- Сядай, сядай – рече свекърва й и се обърна към стария Марин. – Марине, я усили телевизора бе, може пак да чуем за доктора на Жана.

Жана замръзна.
- Какво за него, майко?
- Ами какво – снощи го блъснала кола пред болницата. Бил в кома ли, умрял ли, така и не разбрах. Язък, млад човек така да си иде... Усили Марине, че почват новините.
Жана скочи и сграбчи за ръката своя си Марин, който тъкмо посягаше към салатата.
- Ставай, Марине!
- Жана, какво ти става!
- Ставай и пали колата! Отиваме да си вземем Анабел!
- Жана, стига, нали вече сме го решили! Забрави това!
Жана го погледна право в очите по начин, който Марин никога не бе усещал преди, и рече:
- Ако не станеш веднага и не дойдеш с мен да ВЗЕМЕМ НАШЕТО ДЕТЕ от чуждите хора, аз ще тръгна сама и повече няма да ме видиш!
- Жано, стига ма... – опита се да се обади свекървата, но Марин, синът и, вдигна ръка да млъкне.
- Добре Жана. Тръгваме. Мамо, сложи ни нещо за из път. Нямаме време за обяд.

***

Когато Жана и Марин нахълтаха в кабинета на директорката на дома без дори да почукат, те се озоваха в малка стая с едно бюро зад което седеше симпатична жена в бяла престилка, а на единствения друг стол в стаичката седеше добре облечено младо момиче. Жана бързо заговори:
- Извинетечениетъйбезпредупреждениеноние...
- Няма проблем! – прекъсна я симпатичната жена в бяла престилка зад бюрото. – Вие сигурно сте родителите на Анабел?
- Ами... А вие откъде знаете?
- Няколко пъти се обаждаме на домашния ви телефон и оставяме съобщения на родителите ви, че спешно трябва да се видим или да говорим с вас.
- Така ли? – Жана първо се учуди, после се ядоса на старите, но ядът и не трая дълго, прекъснат от страшна мисъл. – Нещо с детето ли?
- Спокойно, тя е добре, за нейното състояние. Тъй като не сте дали отказ от родителски права, искахме само да ви помолим за разрешение да опитаме операция. Специалисти от София казват, че би имала добри шансове за нормален живот, ако и се сложи една специална клапа, която ще позволява Анабел да живее въпреки хидроцефалията. Намерихме и донор за цената на операцията – тази млада госпожа тук... Беше много важно да се свържем с вас веднага, защото всяко отлагане може да бъде фатално.

Жана и Марин стояха като ударени от гръм и мълчаха. Жана искаше да заплаче – този път от щастие – но така и не можа. Думите й, сълзите й – всичко в нея беше пресъхнало от щастие.
- Жана? – гласът на директорката я сепна. – Ще дадете ли съгласие?
- Какво? Да, да, да, разбира се, разбира се! Кога, кога може да бъде операцията?
Младата жена, която до този момент седеше със сериозно изражение без да казва нищо, се усмихна, като че и на нея и олекна, и каза:
- Още в края на тази седмица. Вече сме уговорили готовност на най-добрия екип в България...
- Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви... – запелтечи Жана и се хвърли да я прегръща.

***

Момичето беше на не повече от двайсет години, лицето му беше бледо и измъчено от раждането и вместо радост, на него бе отпечатана някаква голяма мъка.
- Какво да правя, доктор Василев, какво? Не знам дали ще се справим...

До леглото и, леко приведен, стоеше лекар с прошарени коси, може би малко над петдесетте и държеше ръката и. Едното му рамо бе по-ниско от другото, а на лицето, точно под брадичката се виждаше дълъг белег от някаква стара травма. От другата страна на болничното легло младо момиче в бяла престилка – вероятно акушерка – с уверени движения повиваше мъничко телце на новородено.
- Виж, скъпа, няма да те лъжа – вроденото заболяване не е леко. Но ти можеш, а и детето ти заслужава любовта ти.

Лицето на младата майка се поотпусна и тя погледна към малкото:
- Може ли да я взема?
- Разбира се – каза младата акушерка и внимателно и подаде бебето.
- Колко ли и остава, докторе? – изхлипа майката, като поемаше малкото до лицето си.
Лекарят приседна на леглото до родилката и хвана ръката и.
- Не се питай колко ще живее – защото всеки ден от живота му с теб ще бъде пълен с любов. Никой друг не може да му я даде! И помни – колко ще живее човек това не решаваме ние. Ето, тя знае по-добре от мен! – кимна той към миловидната акушерка. – Нали, Анабел?