автор: valka

Те пият вечерта на бавни глътки.
Като червено вино я предъвкват.
Тук всеки ден е подарен от Бога
и всеки слънчев лъч - последно утро.

Лицата им са толкова незлобни.
От спомени са станали на вади.
Животът е изтръгнал много корени,
а те са се научили да виждат.

След зимата се търсят през оградите
и се броят по немите прозорци.
Отдавна крамолите са забравени
и вътре в тях е светло, като в църква.

И всичките им радости са кротки.
И кротнати са всичките омрази.
Очите им са пълни с тиха прошка
и обич, много обич за раздаване.

Говорят тихо и се смеят бързо,
но повече мълчат, защото помнят.
Нанизани на пейката врабчета,
готови да поемат към отвъдното.

Те знаят. Затова отпиват бавно -
дъх само разстояние до Господ.
Там някъде и аз ще си простя
и разбера, че иначе е можело.