автор: vitaniq

пейзажът е безупречен
до времето
когато крясъкът на чайките
ще си отиде
сбогувал се единствено със вятъра
и ще остане само да нашепва
надвисналата тишина от думи
докоснала се върху отлива на океана
сред грохота изригващ от вълните
който като липсващо съзвучие
родено от прахта в очите на коралите
покрива с тялото си
тленността
прахта
и пясъка
преди да се завърне към началото...


***

хоризонтът е изправен
пред очите ми
изгубен се разхожда
между спомени
гласът ми
е последното ми всичко
което изкрещях
за да не продължа
да чувам себе си
докато се превръщам
в листопаден шум
през пролет
която си отива
потънала във бяло
преди да се завърне към началото...

***

небето
стъпило върху тротоарите
се блъска
във бетонните фасади
отделя сянката си -
мъртъв силует на незабравка
пред погледа си
и върви
гърбът му не понася мисълта
че незабравките
обичат да танцуват
дори когато ражда ги мълчанието
от огорчението
настръхнало във себе си
преди да се завърне към началото...

***

вятърът
преплита въздуха
в ръцете си
отпускайки началото на ехото
след стъпките
успели да прекрачат слепотата си
потънала в треви зелена завист
и дълго ще разхвърля пепелта
която кацнала
на рамото на времето
пристъпваше по дългата страна
на неговата сянка
преди да се завърне към началото ...

***

дъждът
извървя всичките си стъпки
със капките
увиснали на косъм
след всяко тяхно предпоследно падане
в привидно ласкавите длани
на локвите
докоснали деня във сухотата му
извиращата уязвимост във очите му
разплака изоставените улици
повторили онази неспособност
да съберат косите му
тъгата да целунат
и сълзите му
преди да се завърне към началото...

***

градът
изглежда сив и зимен
в отеснелите си дрехи
които не прикриват голотата му
и разпростира себе си в пространството
дори след подранилото разсъмване
което наранено ще си тръгне
сред бръчките от неподредени улици
в забързания ход на заглушено ехо
и тежестта на въздуха в гърдите
на уж недишащите булеварди
когато се разхожда със носталгия
преди да се завърне към началото

***

нощта е изгубила
звездите си
върху избелялото платно на тишината си
заключила очите на небето
луната наблюдава тихо стъпките
които се изнизваха по булевардите
а после им насъсква кучета
за да излаят липсващата хроника
в складираните празни мисли пред вратите
като вдовица в черно
неоплакала съдбата си
преди да се завърне към началото...

***

денят
се върти около часовете си
в междуточия от недоразвити думи
и метафори преобърнати в безмълвие
докато се разпадне на съставни части
недостатъчност и самота
вървящ с клатушкаща походка
покрай стъклените нерви на фасадите
покрай прозорците
издишили болката от пепелта
в гърлата си
от поредното ненадживяно предателство
дефектирало дишането му
преди да се завърне към началото...

***

улиците са
дълго продължение
на водопадите
преди да се превърнат в ежедневие
и сивотата да изсуши ръцете им
на крачка от съществуващото време
действително ни нужно
за да намерим
сред този лабиринт от думи
домове и хора
прозорецът, запазил светлината си
през погледа на някой просяк
в брадясалата мъка пред очите му
преди да се завърне към началото...

***

дърветата
изтекоха във полета на птиците
прогонени да скитат в пустоша
безвучно онемяла е гората
мъхът по дънерите липсва
и всеки писък
във зелените корони
превръща се в предсмъртен стон
изригнал от премръзналите коренища
като сърце
което бърза да се пръсне
преди да се завърне към началото...

***

хората
не виждаха наведените си очи
сред сълзи
от закъснели листопади
сред беззвучната тихост на листата
по време на абсурдното им сбогуване
със зимата
уморени от чакане
на своето закъснялото умиране
сред сенките на чуждите сезони
и болката от мълчанието
на дългите нощи
когато тишината не говори
преди да се завърне към началото ...

***

думите
не дочакаха прилива
не познаха тихата тъга
не повярваха в шума на листопада
не отделиха сянката си
не покриха голотата си
не заглушиха ехото
не извървяха стъпките

те можеха да бъдат строги съдници
във тишината
на тези ... дванадесет етюда за липсваща флейта

преди да ме завърнат към началото ...