автор: apollyn

...Тях просто не ги беше грижа, докато тя бе част от живота им- ненатрапчива, красива, скъпа и незаменима. Всъщност повечето от тях си мислеха, че могат да я заменят с едно щракване на пръстите, но не съзнаваха, че тя им дава онова, от което се нуждаят- кротко, нежно мълчание и...

Беше гола. И прекрасна в собствените си очи. Вероятно и в очите на всички останали, защото апартаментът й беше обзаведен прекрасно, в гаража й бе паркиран прекрасен Астън Мартин, а гардеробът й бе пълен с дрехите на любимия й армани. Да, животът бе благосклонен към тази хетера. Тя упражняваше най-древния занаят по най-добрия начин. Търсих я толкова много време, с толкова много обич. Цял живот. Първокласната жена.

Мария. Така се казваше. Първокласна куртизанка. Първокласна. С първокласна клиентела. С първокласен апартамент, първокласна кола и първокласна банкова сметка. Първокласна. Мария не обичаше да разказва историята си. Твърдеше, че миналото й няма нищо общо с онова, което е сега. И все пак някой се разрови и разбра, че тя бе завършила право в университета, бе се сблъскала твърде късно с голямата любов и голямата бедност. В крайна сметка бе захвърлила и любовта и бедността и бе открила нов път. Но никой не обсъждаше това с нея. Нищо, че първокласните й клиенти знаеха историята й. Тях просто не ги беше грижа, докато тя бе част от живота им- ненатрапчива, красива, скъпа и незаменима. Всъщност повечето от тях си мислеха, че могат да я заменят с едно щракване на пръстите, но не съзнаваха, че тя им дава онова, от което се нуждаят- кротко, нежно мълчание и великолепно тяло. Мария слушаше и рядко говореше, но думите й винаги бяха като сладострастна въздишка и подлудяваха онзи, който ги чуеше.

Тя бе първокласна. Когато застанеше гола в центъра на стаята, сякаш цялата светлина се съсредоточаваше върху нея. Всеки светлик подчертаваше линиите на тялото й. Тъмнината се тълпеше около очертанията й и придаваше на кожата й мекота, която призоваваше ръцете, устните, съзнанието, сърцето. Лицето й бе класически красиво - плътните й устни носеха куп обещания, които порочните й клиенти бяха готови да приемат с отворени обятия, а очите й бяха като гатанки. Никой не успяваше да прочете какво се крие в тях, а и като че ли - никой нямаше нужда от това. Но тези очи призоваваха, уговаряха и обещаваха. А според мнозина винаги спазваха обещанията си. Косите й винаги се спускаха край лицето й на меки кичури. Никой не я бе виждал с прибрана, пристегната коса. Сякаш косата й имаше собствена, незасегната свобода и живееше свой собствен, неподчиняващ се на никого живот.

Мария имаше много имена - по едно за всеки клиент. Наричаха я как ли не, но на нея най й харесваше "Мария". Струваше й се чисто и покварено едновременно с това. Индентифицираше се като Мария Магдалена и Дева Мария. А когато някой я обвинеше в богохулство, тя само се разсмиваше със звънкия си глас и казваше, че не съществува нищо свято.

Тя не вярваше. В нищо. Може би и не обичаше. Но бе обичана. Макар за нея тази обич да бе товар, играчка, шега. Харесваше й да я обичат, да я отрупват с подаръци извън уговорените суми, да я глезят. Бе се превърнала в пораснало разглезено момиченце, което разчиташе на красотата и чара си, за да получи онова, което желае. Апартаментът й бе нейната куклена къща, а мъжете, които посрещаше на врата си - нейните играчки. Понякога устройваше чаени тържества със своите играчки - събираше няколко министри и предприемачи и така определяше великите държавни сделки. Понякога бе жестока с питомците си - извиваше ръцете им, захвърляше ги в някой ъгъл, отхвърляше ги. Ала винаги мълчеше и отменяше наказанията с една от онези целувки, за които казват, че зазвънявали камбанки, когато се случат.

Мария бе нещастна. Тя се смееше, ала зад смеха й прозираше нещо, което никой не можеше и не се наемаше да определи. Рядко някой му обръщаше внимание, всъшност. Когато останеше сама, прекъснала игрите си в своята куклена къща, тя плачеше, чупеше порцелановите си съдове и огромните си огледала. Запращаше какво ли не по стените, удряше ги с юмруци и ги риташе. Крещеше. Виковете й бяха тежки, гърлени. В тях нямаше думи, а само копнеж или болка. Бяха оглушителни и дращеха гърлото й. А тя крещеше, докато не останеше без глас. След това викаше фирма за почистване по домовете и влизаше в банята. Взимаше си гореща, продължителна вана и се опитваше да забрави за всичко. Най-вече за мисълта как си прерязва вените. Никога не го направи. Не, защото не събра кураж, а защото не трябваше да оставя белези по тялото си. То бе единственото, което издигаше в култ, пред което се прекланяше. Обожаваше се. Сляпо.

Поглеждаше се в огледалото. И застиваше пред него. Харесваше се такава - с кичурите руса коса, които се тълпяха около бялото й лице, с невероятните сини очи и с ослепителната усмивка. Да, определено това лице й харесваше. И не можеше да се откъсне от отражението му в огледалото. Вместо картини по стените имаше нейни портрети - първокласна изработка от един от клиентите й. В която и стая да отидеше, се вглеждаше в себе си- ту в огледалото, ту в някоя от снимките. Често се улавяше как плъзга пръсти по себе си, за да се наслади на кожата си, на линиите си, а сетне прокарваше пръсти по устните си, за да отпие сама от себе си. Отдаваше се сама на себе си. Обожаваше се. Сляпо.

Първокласна. Такава бе тя. До последния си миг. Като Мария. Един ден тя просто си събра багажа и остави бележка на вратата на апартамента си. Заживя с мен. Защото аз най-накрая се върнах в живота й. Но не донесох отново бедността. Просто взех Мария със себе си.

Търсих я толкова много време...