Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 368
ХуЛитери: 1
Всичко: 369

Онлайн сега:
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПървокласно (вариант 1)
раздел: Разкази
автор: apollyn

...Тях просто не ги беше грижа, докато тя бе част от живота им- ненатрапчива, красива, скъпа и незаменима. Всъщност повечето от тях си мислеха, че могат да я заменят с едно щракване на пръстите, но не съзнаваха, че тя им дава онова, от което се нуждаят- кротко, нежно мълчание и...

Беше гола. И прекрасна в собствените си очи. Вероятно и в очите на всички останали, защото апартаментът й беше обзаведен прекрасно, в гаража й бе паркиран прекрасен Астън Мартин, а гардеробът й бе пълен с дрехите на любимия й армани. Да, животът бе благосклонен към тази хетера. Тя упражняваше най-древния занаят по най-добрия начин. Търсих я толкова много време, с толкова много обич. Цял живот. Първокласната жена.

Мария. Така се казваше. Първокласна куртизанка. Първокласна. С първокласна клиентела. С първокласен апартамент, първокласна кола и първокласна банкова сметка. Първокласна. Мария не обичаше да разказва историята си. Твърдеше, че миналото й няма нищо общо с онова, което е сега. И все пак някой се разрови и разбра, че тя бе завършила право в университета, бе се сблъскала твърде късно с голямата любов и голямата бедност. В крайна сметка бе захвърлила и любовта и бедността и бе открила нов път. Но никой не обсъждаше това с нея. Нищо, че първокласните й клиенти знаеха историята й. Тях просто не ги беше грижа, докато тя бе част от живота им- ненатрапчива, красива, скъпа и незаменима. Всъщност повечето от тях си мислеха, че могат да я заменят с едно щракване на пръстите, но не съзнаваха, че тя им дава онова, от което се нуждаят- кротко, нежно мълчание и великолепно тяло. Мария слушаше и рядко говореше, но думите й винаги бяха като сладострастна въздишка и подлудяваха онзи, който ги чуеше.

Тя бе първокласна. Когато застанеше гола в центъра на стаята, сякаш цялата светлина се съсредоточаваше върху нея. Всеки светлик подчертаваше линиите на тялото й. Тъмнината се тълпеше около очертанията й и придаваше на кожата й мекота, която призоваваше ръцете, устните, съзнанието, сърцето. Лицето й бе класически красиво - плътните й устни носеха куп обещания, които порочните й клиенти бяха готови да приемат с отворени обятия, а очите й бяха като гатанки. Никой не успяваше да прочете какво се крие в тях, а и като че ли - никой нямаше нужда от това. Но тези очи призоваваха, уговаряха и обещаваха. А според мнозина винаги спазваха обещанията си. Косите й винаги се спускаха край лицето й на меки кичури. Никой не я бе виждал с прибрана, пристегната коса. Сякаш косата й имаше собствена, незасегната свобода и живееше свой собствен, неподчиняващ се на никого живот.

Мария имаше много имена - по едно за всеки клиент. Наричаха я как ли не, но на нея най й харесваше "Мария". Струваше й се чисто и покварено едновременно с това. Индентифицираше се като Мария Магдалена и Дева Мария. А когато някой я обвинеше в богохулство, тя само се разсмиваше със звънкия си глас и казваше, че не съществува нищо свято.

Тя не вярваше. В нищо. Може би и не обичаше. Но бе обичана. Макар за нея тази обич да бе товар, играчка, шега. Харесваше й да я обичат, да я отрупват с подаръци извън уговорените суми, да я глезят. Бе се превърнала в пораснало разглезено момиченце, което разчиташе на красотата и чара си, за да получи онова, което желае. Апартаментът й бе нейната куклена къща, а мъжете, които посрещаше на врата си - нейните играчки. Понякога устройваше чаени тържества със своите играчки - събираше няколко министри и предприемачи и така определяше великите държавни сделки. Понякога бе жестока с питомците си - извиваше ръцете им, захвърляше ги в някой ъгъл, отхвърляше ги. Ала винаги мълчеше и отменяше наказанията с една от онези целувки, за които казват, че зазвънявали камбанки, когато се случат.

Мария бе нещастна. Тя се смееше, ала зад смеха й прозираше нещо, което никой не можеше и не се наемаше да определи. Рядко някой му обръщаше внимание, всъшност. Когато останеше сама, прекъснала игрите си в своята куклена къща, тя плачеше, чупеше порцелановите си съдове и огромните си огледала. Запращаше какво ли не по стените, удряше ги с юмруци и ги риташе. Крещеше. Виковете й бяха тежки, гърлени. В тях нямаше думи, а само копнеж или болка. Бяха оглушителни и дращеха гърлото й. А тя крещеше, докато не останеше без глас. След това викаше фирма за почистване по домовете и влизаше в банята. Взимаше си гореща, продължителна вана и се опитваше да забрави за всичко. Най-вече за мисълта как си прерязва вените. Никога не го направи. Не, защото не събра кураж, а защото не трябваше да оставя белези по тялото си. То бе единственото, което издигаше в култ, пред което се прекланяше. Обожаваше се. Сляпо.

Поглеждаше се в огледалото. И застиваше пред него. Харесваше се такава - с кичурите руса коса, които се тълпяха около бялото й лице, с невероятните сини очи и с ослепителната усмивка. Да, определено това лице й харесваше. И не можеше да се откъсне от отражението му в огледалото. Вместо картини по стените имаше нейни портрети - първокласна изработка от един от клиентите й. В която и стая да отидеше, се вглеждаше в себе си- ту в огледалото, ту в някоя от снимките. Често се улавяше как плъзга пръсти по себе си, за да се наслади на кожата си, на линиите си, а сетне прокарваше пръсти по устните си, за да отпие сама от себе си. Отдаваше се сама на себе си. Обожаваше се. Сляпо.

Първокласна. Такава бе тя. До последния си миг. Като Мария. Един ден тя просто си събра багажа и остави бележка на вратата на апартамента си. Заживя с мен. Защото аз най-накрая се върнах в живота й. Но не донесох отново бедността. Просто взех Мария със себе си.

Търсих я толкова много време...


Публикувано от BlackCat на 05.08.2004 @ 20:36:46 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   apollyn

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

28.05.2022 год. / 03:31:21 часа

добави твой текст
"Първокласно (вариант 1)" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Първокласно (вариант 1)
от dara33 (dara33@bitex.bg) на 05.08.2004 @ 21:01:27
(Профил | Изпрати бележка) http://dara33.blog.bg/
вариант първи- 5
чакам вариант втори
интересна си
нахлуваща във вътрешния свят
умело го правиш
навлизаш
и пленяваш
)


Re: Първокласно (вариант 1)
от Marta (marta@all.bg) на 05.08.2004 @ 22:02:32
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Възможно ли е, може би.
Та тя е толкова влюбена в себе си.
Сигурно защото и трябва нещо устойчиво за което да се държи.
В случая- собствената и красота.
За да я удържи на повърхноста, докато се върне незабравената, спотаена дълбоко любов.
Да, приема се първия вариант като възможен :-)))
Поздрави, аполин.