автор: herrian

Край шосето, не много навътре в полето и близо до едно дере, връз един стълб имаше щъркелово гнездо. Всяка година двойка щъркели долитаха и след като го пооправеха отглеждаха там своята челяд. И така година след година, а после един от синовете им наследи гнездото, намери си вярна съпруга и заживя там, в гнездото край пътя.
Нещата сякаш щяха да се повторят като в сапунен сериал без край. Щъркели все така щяха да радват пътуващите с коли и автобуси и всеки щеше да поглежда към гнездото с надежда да види дългокраките птици и да свали мартеницата. А след това да се усмихва виждайки малките в гнездото.
Щяха, ала не би...
Една пролет вместо щъркелите в полето дойдоха с ръмжене машини, или железни чудовища твърдо решени да разрушат малкия свят на щъркелите.Дерето бе пресушено и бетонирано, дърветата изсечени, полето разорано. По нищо неличеше какво е било преди месеци. А стълбът с гнездото остана да стърчи насред строежа като грозен паметник и върло проклятие към онези които са посмели да посегат на дома на щъркелите.
Сега там пак има стълб, грозно стърчащ насред бетонирания терен, на стълба има изоставено полуразрушено гнездо, от което лъха смърт. Никой вече непоглежда натам, никоя кола незабавя ход за да се полюбуват пътуващите на чудните птици. Чува се не тракане на клюнове, а рев на двигатели.
Щъркелите ги няма и никога няма да се завърнат прогонени от алчноста на хората. Но минавайки от там все се сещам за Нанестоичковата върба и се чудя какво ли ще се случи с Нанестоичковците от реалния свят.
Но това едва ли ще върне щъркелите обратно. И тази пролет няма да се появят. Никога няма да се завърнат.

Това гнездо наистина съществува край така наречения Крайезерен Път и дълги години махахме мартениците щом видехме там щъркелите, а малките извикваха усмивка на лицето и на най-мрачния човек. Уви, човека пак победи природата, забравяйки, че е част от нея.