автор: solar

Първо видях котлето - медно котле - имаше такива във всяка селска къща
-личаха следи от калайдисване, тук- там позеленяло... на дъното му луковици на лалета, пробили вече кафява люспица, зеленее наболо връхче...
Тогава видях и нея - старица, с дребно телце, палто - в забравен цвят, държи пролет в съсухрена ръка - " вземи, скоро ще цъфне...боцни го някъде...
Тротоарът стенеше под крехкостта й, огъваше се, невидимото за очите беше в нейните очи...простите, важни неща от живота видях със сърцето си.Студен страх ме полази, а улицата живееше, огласяна мажорно от тромпет...
Помня, преглеждах вековните мъдрости и попаднах на тема за неблагодарността.Шестима не помнят този, който им е помогнал по- рано:ученикът - учителя, жененият син - майката... по непонятен начин се пренесох във времето на пищна младост и хубост,а колко е близо драмата,макар чев кръговрата на времето все ще се срещнат там някъде , родители и деца...там някъде...Взех всички луковици, трябват ми, важно е...
Познати стъпки на прага и - Мамо!"
Намери ми котле, малко медно котле. С невен ще го напълня - да грее като теб,когато ме гледаш в очите... сине...