автор: nikoi_1

Накъсаха се нишките на дните ми,
като въздишки в шепите на вятъра,
целунати, преди да бъдат питани,
и непогалени на прага за Отатък.

По бръчките на белите ми спомени,
притихнали във кръвните ми клетки,
се сплитат непоканени и гонени
слънца-усмивки и луни от клетви.

Пожарно гонят се сега секундите
във клетките на мимолетни мисли
и падат звънко-есенно прокудени,
умират сънно- пролетни и чисти.

. . .

Да, знам, че дълго още ще ме няма!
Ще разговарям милостив с капчуците,
възлюбили зова на океана,
и ще нахраня със усмивки птиците.

По пътя някъде ще се здрависам
с поредната извивка на сезоните,
като с жена, със натежали истини ,
като с луна, покълнала във клоните

през слепите зеници на годините.
Ще чакам кротко своето завръщане,
макар и никой, и съвсем без име.
Ах, портите жестоко са затръшнати!