автор: miglena

Витая се ... Смирен кентавър сред неонови поля. Ветровете на покълването пеят в косите на минзухарена мома. Птича молитва за запролетяване поръсва спящите ресници на дърветата с животворяща роса. Време за причестяване на земната твърд.

Вечерницата се пресътвори в око на пират. Русалка го зърна и омаяна, напусна морския свят. С нозе, но без сърце. За женственото биле магьосницата й го отне и го затвори в раковина от изумруден опал на дъното на пещерата на черната змиорка. Русалчината обич щеше да остане там, докато заедно със земен момък не промълвяха отдавна забравеното тайно заклинание, отключващо раковината, портала между световете, съзнанието за илюзорността на двойнствеността ...

Никой в морското царство не смееше да си спомни какво бе заклинанието. Произнасянето му от могъщи вълшебници в мигове на екстазност на два пъти бе довело до всемирна суша. Гея, с прежарена плът, набраздена от зъберни бездни, не смееше да се покаже пред другите планети, които изливаха предишната си завист за нейната тюркоазена водна премяна в злобни подмятания и ехидни шушукания – вижте я, примадоната на слънчевостта, как е оголяла, каква е дрипава, на клошарка е заприличала ...

Но Зорницата се смили над посестримата си и раздели с нея облачните си балдахини. Гея се сгуши в тях и заспа в непробуден сън, изпълнен с най-съкровени мечтания. Когато се пробуди от целувката на една пропърхала край постелята й комета, плътта й бе излекувана, възродена, по-плодовита и свежа от всякога, а дори и марсианската рубиненост бледнееше пред нейната диамантена синева. Мигом Гея разпореди заклинанието да бъде изтрито, забравено и никога да не бъде споменавано, че изобщо е съществувало ...

Сторено било. Но на каква цена – мирно живелите дотогава светове се разцепили, оградили, завоювали един срещу друг, сред земетръси и наводнения, урагани и ледени епохи, пожари и войни, кръвопролития ... Райските градини на Гея отстъпвали пред гробища и пусти стърнища. Напразно земните обитатели се опитвали да облагородят изгледа й с нанизи от храмове, гривни от небостъргачи, пръстени от дворци ... Всемирният кръговрат на промените довел Гея до прага на унищожението поради липсата на същото онова заклинание, от което навремето тя мислела, че трябва да се избави навеки, за да се спаси и съхрани.

... И ето, преродила се от страст и желание в жена, одухотворила крехкото си тяло с вселенската сила на обичта, русалката затанцувала по палуби, пристани и островни брегове в търсене на своя пират. От залез до изгрев, от лято до следващото лято, вречено, до без дъх, в транс и молитвеност, танците й разпръсквали радост и отмора, разпалвали веселие и усмихвали всеки друг, но не нея. Безброй погледи я обожавали и пожелавали, но не и онзи, единственият, за когото живеела и продължавала да танцува.

Но както било писано в небесата, по корали и планински върхове, а и в кръвта на двамата, един ден пиратът и русалката се срещнали, световете се разтреперали и настръхнали от вълнение, Гея се разлудувала, пълнолунията подлудявали Слънцето и посред зима имало поне по няколко лудо пролетни и летни дни ... Минали не минали пет луни и лудостта на обичта капка по капка заобливала вкамененото от диви преживявания на ръба на живота и смъртта сърце на пирата.

Настъпил и вълшебният миг, в който дори без да съзнават какво ще се случи, двамата произнесли тайното заклинание, прозвучало уж като четири слова, но заредено със силата да върне обичта на русалката, да обедини в мир световете, да преодолее илюзорната двойственост на същността на нещата ...

Когато разтвориш сетивата си до причестяване и се завърнеш към невинността на новородените, може би и с твоята обич ще си нашепнете четирите слова на заклинанието, спасяващо теб, русалките, Гея ... А кентаврите, отколе символизиращи единството на световете, ще запрепускат и по полята около твоя дом ... ненавитали се ...