автор: Lorena

В неравноделното ми дишане,
в сълзата, който пълзи по скулата,
в отсрочката, която давам на сезоните
се крият малките капризи на съдбата.
А аз не я обичам,
даже съм отрязала опашката ú
и с нея връзвам облаци
към тъмната си гръд.
Така съм мека със тези облаци,
че чувствам всяка ласка на слънцето
и вятъра по мойто тяло.
Не съм на никого любима,
но обичам.
От днес за първи път.
Обичам този неспокоен мъж,
който среши разрошените ми делници
и ме доведе до последната Итака.

Така го чаках...
...А сега си имам слънце
и път.