(на един човек, който разбира света)
Откакто се помня позволявам
да ме предават.
Първо позволих на времето.
(не го исках, но...)
Когато се задушавах при раждането
извиках с всичка сила,
зарадвах и мама и лекарите.
А времето предателски се усмихна.
Приемах всички чукащи на вратата ми-
давах им любов,
не ги питах какво търсят.
И любовниците се тръгваха,
преди това ме целуваха по челото.
Забравих да намина към ключара
и вратата остана отворена,
надникваха всякакви -
желания,
недаване,
искания и очаквания.
И си тръгваха...
Подът беше замърсен от толкова много стъпки.
Молеха ме да не разбирам тръгването им
като предателство,
просто дрехите им са чисто нови.
И аз ги разбирах,
бях изгубила ключа от душата си.
"Аз съм Предателството.
и никога няма да те предам.
Отворената ти душа е пепел.
А фениксът се ражда от пепелта"
Доре дошло, Предателство!
Аз съм птицата от пепелта!
Търся ключа. Трябва ми...
И превъртам.
Затворена съм врата.