Не че ми трябва
кой знае колко,
за да се чувствам жив:
голата истина, цялата болка,
пълнокръвният взрив...
Колкото трябва –
вятърни мелници,
за да не губя представа,
повече празничност
в простия делник,
за да не се изкушавам.
Искам, естествено,
цялото царство,
да разменя за коня,
с който, препуснал
под пълна вяра,
утре ще те догоня.
Можем да имаме всичко и нищо –
колкото ни е присъщо.
Знам, че очите
не се насищат.
И в любовта е същото.
Искам красивото ти присъствие
като градина с цветя:
толкова, колкото ще откъсна,
за да ти посветя.