Не ми говори за ръцете й.
Страхувам се,
че забравих себе си
миналата пролет
на една дъждовна
улица,
докато търсех подслон
за капките,
които ми обясняваха моето съществуване.
Улиците се превръщаха в пристанища,
които търпеливо чакаха
да се завърнат стъпките ми,
по следите си
от протегнати длани.
Не ми говори за ръцете й.
Наблюдавам клоните на дърветата,
прегърнали небето
на онази пролет,
в която останах,
забравила времето и неговата логика
до отворените врати
на дъжда,
между несъвместимите ни природи -
неговата и моята
и някъде там тишината му
завърна пътищата ми
към себе си.
Не ми говори за ръцете й.
Толкова е ужасна сухотата им.