автор: khanbulgarski

Руснаците, съблекли вече фалшивите американски военни палта, бяха скупчили всички цивилни на едно място на около пет метра от каросерията на нашия камион.
Хората първоначално наскачаха сами от машините, захвърляйки оръжията си, при вида на американските униформи и се приближиха без страх до войниците, прегръщайки ги и доста емоционално изразявайки своята благодарност. Все още неразкрити руснаците първо се стъписаха от тази неподправена радост, но когато и последният човек стъпи на земята, събитията се развиха светкавично. Сега бе ред на германците да се шокират при вида на насочените към тях оръжия и виковете на руски и развален немски да вдигнат ръце. Грегор бе оставен сам в камиона, а аз, Бенедикт и Юрген стояхме на няколко разкрача от събитията- никой не ни обръщаше внимание. Такава бе уговорката ми с Командира, който се появи от една от колите, и с широка дружелюбна усмивка се приближи до мен. Стиснах протегнатата му ръка, след което без да продума той се обърна и се запъти обратно към джипа смеейки се гръмогласно на спорадичните гневните викове и проклятия сипещи се по мой адрес от окопитилите се в ситуацията цивилни, осъзнали какво ужасно предателство бе извършено спрямо тях. Карол стоеше и ме наблюдаваше тревожно. Една от жените я придърпа към себе си и й заговори нещо утешително. Карол я прекъсна и заговори нещо на свой ред. Видях как очите на жената се разшириха. Подсмихнах се- добре Карол, идеално премерено. Командирът най-накрая се обади. Гласът му бе висок и ясен: `Не му се сърдете, добри хора, Федман изпълни мисията си- изведе ви от града`- след което се разсмя почти истерично. Това бе смях изпълнен с първично зло, а когато се обърна за последен път към мен, очите му блестяха с неподправено безумие. Потреперих- време бе да действам. Вдигнах оръжието си и изстрелях три куршума. Трима от руснаците се строполиха, преди останалите да осъзнаят какво се случва. Началото на последната битка на Клана бе дадено. Юрген се затича напред, ужасно бързо и огромният му юмрук замахна към най-изненаданият човек на планетата в този момент. Носът на Командира изпука със странен, неприятен звук и кръв оплиска лицето му. Руснакът обаче, също бе не по-малко бърз и почти инстинктивно вдигна ръка и нанесе кос удар с длан във врата на Юрген. Бичият врат на полковника издържа ударът, на който всеки друг врат би се прекършил. Двамата се претъркаляха и се сбиха жестоко на Земята.

В настъпилия няколкосекунден хаос, зърнах как Карол и жената, с която говореше спринтират към предния камион, при Грегор и бомбата. Останалите цивилни, объркани се оглеждат, но инстинктите надделяват над сковаващия крайниците страх, и в началото един по един, а в следващият миг и всички хукват напред. Войниците от редовата армия, останали досега при цивилните също ги следват. Надявам се в бързината и паниката, поне един от тях да се сети да подкара камиона. Молех се също така, някой заблуден куршум да не попадне в бомбата. Руснаците обаче не ни отстъпват. Макар, предупредени в началото да не ни докосват, те не са наясно с основната им цел и забравят за бягащите цивилни като насочват цялото си внимание към нас- към заплахата. Борещият се да оцелее срещу Юрген командир, също няма време да поправи грешката им. Перфектно. Бенедикт се е смъкнал на коляно и стреля бавно и премерено. Не пропуска. Още двама от руснаците са на земята. Аз притичвам напред и търся прикритие, тъй като основната стрелба нормално е насочена към първият стрелец. Грешка. Бенедикт ги поваля, но те се раздвижват и наблюдавайки ги, аз си спомням за действията им при немската засада. Движат се ужасно бързо. Става трудно да ги следя, но не спирам да стрелям. Руснаците отвръщат. Знам че сме трима изправени пред поне двайсетина от най-елитните войни на Съветският Съюз, и бързината и изненадата е единственият шанс да оцелеем. Но изненадата бе преминала, а в бързина се съмнявах, че ще ги надминем. Забравих да мисля и да анализирам, продължих боя изцяло движен от инстинкти. Знаех, че Бенедикт и Юрген действат по същия начин. Руснаците се пръсват навсякъде и стрелят по нас. Куршуми падат навсякъде около нас. Един най-сетне ме улучва в крака, но не усещам болка. Менталните тренировки насочват всички оставащи ми ресурси към битката. Чувам как двигателят на камиона стартира, и някакво далечно, неясно чувство на радост се прокрадва към повърхността на блокиралите ми емоции. Знам, че скоро ще трябва да презаредя, а нямах с какво, а още по-малко имах и времето да го сторя. Юрген се изправи олюлявайки се- с нож стърчащ от гърба. Командирът лежеше мъртъв с пречупен в невъзможно положение врат. Изкрещях на Юрген да залегне, но той само се обърна усмихнат към мен- отвори уста да каже нещо, но се задави от бликналата кръв. Успя да се обърне към бързо приближаващите се руснаци, преди множество куршуми да смажат лицето и тялото му. Изстрелях кратък откос и погледнах към камиона, който точно потегляше с висока скорост. Тежката машина смаза и избута без проблеми двата джипа и продължи необезпокоявана да се движи. Знаех, че като приключат с нас руснаците няма да посмеят да ги преследват заради намиращата се там хубава бомба. За миг зърнах Карол, надвесена над каросерията, плачеща и протегнала ръце към мен. Няколко човека я издърпаха вътре преди да падне. Приготвих се. Сигнализирах бързо на Бенедикт, виждайки че руснаците са ни приближили и продължават да стрелят, знаех че скоро и те ще трябва да презаредят. Бенедикт кимна и стреля отново. Последните му куршуми поразиха в движение вражески войник. Аз се изправих и се опитах да го прикрия, докато той сменяше позицията си. Усетих удар и оръжието ми бе избито от куршум. Множество парчета ми се забиха в лицето и за момент очите ми се напълниха с кръв. Но в следващият миг всичко бе наред и аз се опомних до Бенедикт- двамата тичащи към опитващите се бързо да заредят руснаци. Бяха поне петнайсет, близо един до друг, и тези отпред свършили патроните пречещи на някой от тях, който все още има муниции да стреля. Извадих нож, и с крайчеца на окото си забелязах че Бенедикт прави същото. Това беше. Като видяха, че няма да успеят да презаредят навреме, руснаците хвърлиха оръжията си и се приготвиха да ни посрещнат. Някои също имаха остриета в ръцете си. Блъснах първия, който замахна към мен, избягвайки острието му на милиметри. Мушкам напосоки в блъсканицата от тела и ножът ми потъва в нечие тяло. Усещам множество удари навсякъде по тялото си- някои с приклад, но телата са много близо, ударите нямат сила. Само ако успея да избягвам ножовете. В същият миг усещам пареща болка по ръката си. Порязан. Ножът ми свисти наляво и надясно. Крещя от ярост и от болка. Продължавам да се бия. Секундите се проточват в безкрайността. Всичко се забавя и губи смисъл за миг. Поглеждам ножа забит дълбоко в гърдите ми- невярващ, неосъзнаващ. После всичко се прояснява и виждам как едната ми ръка хваща нечия глава, навежда я назад, а другата прерязва открилото се гърло. После нещо ми пречи да удрям повече. Падам на земята, странно спокоен, тишината около мен е оглушителна. Главата ми пулсира. През Май 1945 година, бях на 28 години.

Възрастната жена отваря очи и разтърква уморено слепоочията си. Секретарят й, изглеждащ не повече от петдесетгодишен хваща дръжките на инвалидната и количка и внимателно я побутва напред. `Благодарение на теб, успяхме да стабилизираме положението между петролните корпорации и протестиращите в Ангола. Германия се включва успешно в преговорите и скоро инвестиции за около милиард евро ще потекат към нуждаещите се`. Тя не отговаря- за миг мислите й са се върнали назад, много отдавна и към едни достойни синове на нейната държава, един от които бе вечно бдящият над нея секретар. Чрез тяхната саможертва, тези които оцеляха, живяха добре. Тя подтиска сълзите си. `Грегор, не знам, как щях да се справя с всичко без теб. Благодаря ти, че бе до мен през годините- позволи си лека усмивка- само не разбрах как не остаря колкото мен, кучи сине`. Двама телохранители отварят вратата пред нея и количката й бива спряна пред трибуната, осеяна от множеството микрофони. Секретарят се навежда и прошепва в ухото й- `Млада госпожице, внимавайте как разговаряте с един заслужил войник`. Чуват се оглушителни аплодисменти на хилядите в залата. Тя стиска благодарствено ръката му, след което бавно се изправя сама и всичко притихва. Гласът и е силен и твърд. `Скъпи колеги, за мен е чест да докладвам пред трибуната на Обединените Европейски нации.....`. Очите й са пълни със сълзи- но те не са заради речта й, или заради успеха и славата й. Тя си спомня....за Кланът и неговата саможертва.