автор: LeoBedrosian

Две котки тихо в стряхата се любят
над прозореца на младостта ми,
тихо в коридора стъпките се губят,
смее се портрет на дъщеря ми.
Влизам тихо. Прашен пода скърца.
В ъгълчето люлката затихва
бледи спомените в нея гукат
майка нежна бди и се усмихва.

Морни колене подгъвам. Тихо е.
А някога бе весело и шумно...
Загубил в суета жена и спомени
разбрах защо в живота ми е тъмно.