автор: CheGuevara

ДОСИЕ 3 : ЛОВЕЦЪТ

Ловецо на илюзии,
не стреляй!

Аз съм гълъбицата,
която сутрин
душата ти събужда.

Аз съм сърната,
която в гората те води...

Аз съм орлицата,
която умира
само в полет...

Почакай,
не натискай спусъка!

Тъй неусетно
ще си изтекат годините.

И в дългите
студени вечери
спомена
за ловна страст,
трофеи
и илюзии
от пропиляни,
проиграни
мъжки нощи
ще вледенява
самотата ти...

Ловецо на илюзии,
не стреляй –
прегърни ме...

Обичай ме сега –
за миг поне...
Защото утре ще е късно.

Мъж с чар и талантлив поет, в който по онова време бяха влюбени всички софийски поетеси – от най-младите до тези, които ги имаше вече в читанките, Ловецът ме научи на две основни неща:
Първото – че честна поезия се пише с честно сърце.
Второто – че любовта е безценно, красиво цвете, което не бива да се поставя във ваза – и най-дружелюбният дом ще отнеме от свежестта му, и най-грижовният стопанин ще пие така нужния му свеж полъх на вятъра…
Само веднъж се престраших да навляза зад защитната бариера – исках да се докосна до душата му, поне за миг…
Беше в една внезапно снежна Първа пролет. За една нощ наваля 20 сантиметра пухкав сняг. А предната седмица щъркелите бяха намерили вече старите си гнезда…
Беше толкова красиво, че всичко се слива в едно усещане за полет, нежност до болка и вечност в мига…
Красиво, нежно цвете, останало завинаги в Божията градина… Внезапен сняг в края на март и бели щъркели, които с яките си криле летят в тъмнината, за да не заспят в гнездата си… Да има пролет!…
Той така и не разбра през годините, че се учех от него.
Поглъщах на един дъх всяка негова нова книга. Радвах се на успехите му.
Учех се от неговите книги.
Щедрата му и затова често ранима душа прозираше зад всеки стих, във всяка фраза.
Всяко негово стихотворение е като ласка под свечерено небе, чаша тъмно вино, изпито с приятели, изстрел в челото на предателя…
Милост и любов за крехката, светла душа на ловеца!