автор: CheGuevara

ВТОРО ПРИСТАНИЩЕ – ГАБРОВО

“Бели щъркели, мои сънища бели...”(септември 1967- март 1972)

В Габрово първо трябваше да се преборя с мъката по Варна и по морето. Вечер, щом затворех очи, пред мен преминаваха варненските улици – къща до къща, магазин до магазин, любимите тихи кафенета... Чувах прибоя, протяжния писък на гларусите...
Липсваха ми приятелите от литературната група. Пишех дълги писма на Драга Севова, на приятелките ми Валентина Ганчева, Юлия Костова и Дора Николова... Понякога получавах писма от тях и всеки ред беше малък празник за мен. Живодар Душков пишеше редовно от родната казарма и писмата му бяха дълги, дълги – в истинския смисъл на думата!
Бързо открих сродни души в Габрово чрез местния вестник “Балканско знаме”. Първите ми публикации в него ме свързаха с хора, които останаха за мен приятели за цял живот, независимо от това, къде ни запиляха пътищата на живота: Кольо Атанасов и Иван Венков (вече покойници), Емил Розин, Борис Данков, Минчо Минчев, Петър Цокев, Мария Шандуркова, Цвятко Йовчев, Йордан Хаджиев, Христо Бекриев, Радослав Бумов(също покойник), Генчо Витанов, Георги Ганев, Димитър Горсов...
В кафенето на Клуба на културните дейци идваха и приятели от другите културни гилдии – художниците Никола Николов, Кънчо Цанев, неповторимият Калми, Снежина и Емил Попгенчеви, актьори, музиканти...По него време скулпторът Величко Минеков работеше също в Габрово – монтираше вълнуващите композиции за моста до Културния дом.
Толкова незабравими вечери... Не се чувствах вече изгубена, не се чувствах сама.
Секретарката на клуба, Надежда Катевска, интелигентна и чаровна жена, беше събрала около себе си плеяда талантливи хора и имах направо късмет, че бях там в тези години.
Тогава в Боженци започнаха реставрации на възрожденските къщи и се появиха първите творчески заселници – Андрей Германов, Станислав Сивриев, Слав Хр. Караславов, Орлин Василев...
На работа в Клуба дойде Венета Братинова и брат й, поетът Петко Братинов, често беше гост на нашето малко културно общество. Макар и рядко, появяваше се и Христо Банковски. Малко по-късно с алманаха “Зорница” в Габрово се установи и поетът Янислав Янков.
Литературни четения, конкурси, публикации, творчески срещи, гостувания на софийски автори, литературни критици, издатели... Литературната ни група даже издаваше списание “Мизия”.
Наистина, имаше неофициална и официална цензура, често ни събираха ресорните от ОК на БКП да ни поучават за какво е хубаво да се пише, какво да рисуват художниците, обясняваха ни коя музика е упадъчна... Но това беше и стимул да се излъже цензурата, казваха се силни думи, не беше пречка да се пишат честни стихове...
Толкова незабравими срещи бележат моите пет години в Габрово, но искам да отбележа три от тях, защото са оставили трайна следа в сърцето ми и всяка по свой неповторим начин е градила мен самата:
Първата касае запознанството ми с писателя Станислав Сивриев.
Още във Варна знаех за голямото приятелство между Никола Радев и Станислав Сивриев. “Бачо” Кольо се прекланяше пред писателя и човека Сивриев и още щом разбра, че се местя да уча в Габрово, горещо ми препоръча да се свържа с него, да му отида на гости в Боженци, а той ще ме представи на Сивриев в писмо...
Написах няколко реда на гърба на една картичка и зачаках. Скоро се получи визитка с няколко реда, в която имаше и заветната покана. ”Сега съм сам в Боженци. Ако снега не те плаши, ще си ми драг гостенин...”
Беше красива, зимна неделя с дебел, пухкав сняг. Автобусът ме остави в центъра на Боженци и аз бавно се заизкачвах нагоре по стръмната , кълдъръмена уличка към къщата на Сивриев. Сърцето ми лудо биеше, пърхаше като птиче пред първи полет... В ръката си стисках тетрадка със стихове. Това беше моята първа среща с голям писател извън протоколните ходения по мъките по редакции и издателства.
Притесненията ми се оказаха напразни. Станислав Сивриев ме посрещна усмихнат на прага, ръкувахме се сърдечно и аз влязох в гостоприемния дом. Камината в ъгъла гореше дружелюбно, кафето къкреше на огъня...
Говорихме за толкова неща...
Говорихме за поезия, за моите стихове, за извечните неща от живота. За първи път слушах стиховете на Омар Хаям. И древната мъдрост на персийския поет звучеше странно близка в невероятната атмосфера на Боженци.
Неусетно зимната вечер приласка утихналото село. Последният автобус за Габрово се изтърколи в тъмнината и аз се уплаших, че не съм усетила времето...
Един ден, изпълнен с толкова красота, поезия, вълшебство...
Бях омагьосана от словото, което се лееше от устата на този мъж ...И досега не мога да си обясня защо се уплаших точно от магията на този ден. Настоявах да се прибера на всяка цена в Габрово. Може би наскоро нараненото ми сърце се предпазваше от обвързаност, дори само интелектуална... Но тогата съм действала по-скоро инстинктивно. С годините, пресявайки спомена, разбирам същината на нещата. Завинаги в мен, след първите сърдечни погроми, задействах една сигнална лампичка за самосъхранение... И винаги си поставях предварително допустимите граници...
Всеки творец е посвоему самотен.
Но тогава бях много млада, за да го почувствам, за да го разбера.
Настоях да ме закара с колата си до общежитието в Габрово. Нали времето беше пред нас. Ще имаме и много други срещи, казах.
А аз исках просто да избягам, да избягам не от него, от себе си...
После много пъти се срещахме в Габрово, по различни поводи, а понякога – и случайно, в кафенето на комплекса “Могильов”, но никога повече не се получи онази магия, онази неповторима духовна връзка и синхрон, като при нашата първа среща.
Разменихме си по няколко писма (аз и досега пазя тези негови словестни шедьоври), с нетърпение поглъщах всяка нова негова книга.
Едно от писмата му искам да цитирам изцяло. Ако може да ме чуе, там отгоре, знам, в доброто му око ще блесне сълза :
“Боженци, 27 януари 1969 г. Др. Ружа! Вежливата хладина на твоето писмо ми подсказа, че моето писмо не е стигнало до теб. Ако не беше така, трудно щях да преглътна и онова безлично “здравейте”, което е опит за самосъхранение без причина. Подир едно писмо и една новогодишна картичка (първото получих в София, препратено ми от Орлин Василев, а картичката – в Боженци) ти писах страничка вариации върху това, което е около мене. Писах на 4 януари, но поради спрелия автобус, предадох писмото на 6 или 7 януари да го пусне мой познат в Габрово. Няколко дни по-късно, на 11 януари в събота, аз бях там и те търсих в общежитието късно след обяд. Казаха ми, че подир един успешно издържан изпит си заминала за Търново. Щяла си да се върнеш към вторник за нов изпит. Зачаках някаква вест и – ето това писмо, в което нищо не подсказва, че си получила нещо от мен. След като си заминах на 23 ноември, върнах се в Боженци на 30 декември. През това време ме пратиха в Будапеща – гост на Унгарския съюз на писателите. Може би си чела в “Литфронт”. Тук съм съвсем сам. И работата ми се е запънала – няма го онова пеене отвътре, което самò става слово. Дано потръгне. Планове – колкото щеш. Готови неща, които само чакат да ги изнижа на белия лист – много. А тоя бял лист ме плаши и радостта при очакването на “Светът е стар” беше по-голяма, отколкото готовата книга, когато я взех от печатницата. То е едно прокълнато призвание. Колкото по-нататък отиваш, толкова целите се отдалечават и направеното не е то. И изобщо има ли нещо, което да е то? Възможно ли е първичните навеи и импулси, след като се филтрират и фризират от естетическата ни култура, да станат по- истински от първопоттика? Не. Не е възможно! Писателите, когато са писатели, или интуитивно долавят това, или го извеждат като математическо уравнение и затова са безутешни, сами и обременени с проклятието на понятното и непонятно съвършенство. Това всъщност е мъката ми – мъчителна и илюзорна гонитба на уж уловими, а всъщност призрачни и поради това – вечно изплъзващи се неща... Ти си много млада, за да разбереш това. И ако има нещо, което от сърце ти желая, то е никога да не го разбереш. Защото тогава вече спасение няма! Станислав Сивриев /В Габрово ще съм в сряда и четвъртък – 29 и 30 т. м. Ще те потърся. “
Когато прочетох за неговата смърт във вестниците, запалих в душата си още една крехка свещичка – за него, да гори като вечен огън в памет на невероятния мъдрец от Родопите, намерил покой за неспокойната си душа в пазвите на Балкана. Мир на праха му!
И друг един спомен от онези години е свързан с Боженци. Странно, участвала съм по онези години в толкова много литературни четения и творчески срещи, но тази вечер се е запечатала най-силно в паметта ми... Може би, защото тогава за последен път видях жив Христо Банковски.
От София гостуваха Петко Братинов, Борислав Геронтиев, Йордан Янков и Христо Банковски. След поетичната вечер гостите, заедно с нас, домакините, и един представител на ГК на ДКМС, който финансираше мероприятието, заминахме за Боженци – вместо хонорар за изпълнението – платена вечеря в механата. Златни години! Колкото и да се мъчат някои предубедени души да очернят онези години, тогава можеше да се преживява с хонорари. Сега можеш да публикуваш каквото и да напишеш, но издателствата не дават хонорари, можеш да си публикуваш и най-скандалната, или най-бездарната книга – стига да си платиш за това... Няма хонорари, няма творчески командировки, няма културни десанти – литературното съсловие е поставено в положение на културен и по-точно – биологичен геноцид! И то като основна държавна политика!..
В механата бяхме само ние – шумна, весела поетична компания... Рецитираха се стихове, вдигаха се наздравици, Борислав Геронтиев с великолепения си глас подемаше песен след песен...
”Зажни, Ружо, тебе лека ръка,
тебе лека ръка и гъвкава снага...”
От габровската литературна група, освен мен, бяха още Емил Розин, Борката Данков, Мария Шандуркова... В разгара на вечерта вратата на механата се отвори и пред нас с цялото си достолепие на класик застана Орлин Василев, заедно със сина си – поета Орлин Орлинов. Явно, песните ни ги бяха изкушили да се присъединят към нас. Било е ранна пролет, защото “бай” Орлин, както всички му казваха тук, беше с велоколепен заешки калпак на главата. Та сваля той калпака и ни предлага следната игра – всеки да напише на листче името на най-добрия млад, български поет. Не знам, но си мисля и сега, че той очакваше това да бъде Орлин Орлинов. Ние надлежно сгънахме листчетата си и те потънаха в огромния калпак. Най-много гласове събра Петко Братинов. Куриозното беше, че имаше един глас и за Ваня Войнова(!?) – националната ни състезателка по баскетбол. За всички ни беше ясно, че ресорният от ГК на ДКМС беше объркал поетесата Ваня Петкова с Ваня Войнова, но си замълчахме дипломатично – все пак човекът иначе се държеше толкова прилично, а и той нали плащаше вечерята...
Бай Орлин, видимо разочарован от крайния резултат на анкетата, изпи чаша вино с нас, пожела ни приятна вечер и двамата с Орлин потънаха в тишината навън.
Осъмнахме в една стая с много легла , тясна да побере стиховете, песните, мъжката раздумка… Казвам “мъжка”, защото двете дами, аз и Мария, се чувствахме равни, част от цялото, щастливи, че сме с едни от най-талантливите български поети на априлското поколение… Само Христо Банковски беше притихнал сред общата врява, приличаше на красива, тъжна, безкрайно уморена птица… В един момент протегна ръка – крило и докосна косата ми. “Господи, каква коса имаш…” Такъв го запомних – нежна душа, понесла своя тежък кръст на български поет. И години по-късно, съвсем като птица, полетя от върха на оня варненски хотел към върха на Трагичния пантеон на поетите в България…
Сутринта пихме дълго кафе в прочутото габровско заведение “Глинените гърнета” и всички вкупом отидохме да изпратим Христо до бащината му къща в Лъката. Старата къща с тежка, кована порта и надничащи от прозорчетата весели мушката го обгърна грижовно – да излекува поредните рани по крехката му душа…
Наскоро бях в командировка в Габрово и ми се наложи да мина през Лъката. Къщата с годините беше грохнала – тъжна, забравена… Христо беше отлетял завинаги, старците, съсипани от мъката, също се бяха изгубили във вечността…
Скоро някой находчив предприемач ще я събори из основи, ще вдигне бързо лъскава сграда и нищо вече няма да напомня, че тук се е родил един от най-талантливите и трагични поети на България! Дори една скромна, паметна плоча няма! Българио, докога ще си мащеха за своите деца?
Същата година, 1969-а, два месеца по-късно, в Димитровград, стоях пред гроба на друг трагичен български поет и сълзите ми попиваха в черната земя.
Месец май беше наситен с емоции и срещи. Първо в Трявна станах първият носител на наградата за поезия на името на Петко и Пенчо Славейкови за стихотворението “Разговор със страха”. На следващия ден участвахме в голямото литературно четене в Севлиево, посветено на 10 години от смъртта на Пеньо Пенев и на другия ден заминахме за Димитровград – от Габрово аз, Борис Данков и Емил Розин и от Севлиево – Димитър Васин и Пеньо Донев Пенев. С командировки за три дни от Съвета за култура.
Държавните институции бяха решили да платят огромна индулгенция, дано Бог им опрости греха спрямо Пеньо Пенев!...
Поети от цяла България, литератутни критици и светила от София – солидна група от Съюза на българските писатели… Приятели и почитатели, изследователи и палачи на Пеньо…
Стаи в хотела за всички гости, тежка вечеря с много хвалебствия за мъртвия вече поет и също толкова премълчани вини и предателства… Футболен мач между димитровградски поети и редактори и отбора на Съюза с центърнападател Любен Георгиев!?… Грандозно литературно четене… Всичко с перфектна организация по отмяната на слънчевото затъмнение. Шикозен телевизионен екип – да заснеме преместването на костите на Пеньо от мочурливия гроб в края на гробището в мемориална гробница в парка на града…
Всичко в мен се бунтуваше. До прясно разровения гроб със скръбно лице и трагична поза стоеше жената на поета. Същата, която предния ден, преди фаталната нощ, си беше отишла със сина им Владимир, оставяйки му в празния студен дом само едно бездушно изречение…
И каква луда надпревара кой да копае гроба на поета!... Нали остава документирано на лента, в историята!
Толкова е неумолима и жестока природата с крехките ни, тленни тела! От човека Пеньо Пенев в мочурливата земя бяха оцелели само черепът, бедрените кости и… белият найлонов колан на панталоните му…
Аз и Емил Розин плачехме като деца, Борката се опитваше да се държи мъжки, но и неговите очи бяха червени… През сълзите чувах гласа на оператора: “Задръж така (един от поредните доброволци беше извадил черепа ), сега погледни насам… Застанете до гроба…гледайте сега надолу…”
Минаващите наблизо товарни влакове протяжно надуваха свирките… Скоро плисна проливен дъжд… България плачеше за своя поет.
Вечерта, след литературното четене в Културния дом, една пъстра група приятели и почитатели на Пеньо Пенев, се събрахме в Клуба на културните дейци. Под неговия портрет на стената рецитирахме, плакахме, пихме… И над нас се носеше гласът му: “Тъжен залез кърви над гората като прясно отворена рана… Извървяна е тя, извървяна…”
Ние, младоците, слушахме разказите на тези, които са имали щастието да са негови приятели. Сред нас бяха достолепният Усин Керим и Митко Иванов, моят добър приятел от Варна Тодор Ризников, габровската ни група и момчетата от Севлиево… Димитровградски поети и много други, чиито имена се губят във времето…
Рано сутринта с Емо и Борката направихме импровизирано литературно четене на пиацата на таксиметровите шофьори. Техните ръкопляскания и искрени овации ни бяха по-скъпи от правителствена награда.
Потеглихме с такси обратно за Габрово. Малко преди да заизкачваме Балкана, Емил помоли да спрем на гробището в с. Розино – там е погребана майка му. Със свито сърце слушахме отдалеко воплите на Емил.
Емил Розин преминава през годините с широка моряшка стъпка и вечно младо сърце… Не позволи на несгодите, загубите и предателствата да състарят сърцето му, да ограбят момчешката му усмивка, да угасят морето в очите му…
Емо, приятелю, не сме се виждали години, само чета в пресата за новите ти книги и юбилеите ти. Търкалят се годините. И аз вече побелявам, но те нося в сърцето си такъв, какъвто те помня от онези три паметни дни в началото на май 1969 година.
Преживяното в Димитровград остави в душата ми белег за цял живот. Научи ме да ценя и обичам честните, странните и талантливите хора, докато са живи :

Сега е жив, сега го наградете
със дума, с цвете, със усмивка,
че във земята крехките поети
умират дважди от преструвки!
Годините, прекарани в Габрово, ми дадоха толкова много: образование – електроинженер, специалност “Електроника”; зрелост – и физическа, и духовна; приятели, които имат особено, специално място в съкровищницата на паметта ми. На покойниците Станислав Сивриев, Андрей Германов, Христо Банковски, Кольо Атанасов ,Иван Венков, Радослав Бумов – мир на праха им!
На вас, живите, оцелелите от бурите – Минчо Г. Минчев, Емил Розин, Борис Данков, Мария Шандуркова, Петър Цокев, Стефка Бурмова – бъдете ми живи и здрави – обичам ви!