автор: CheGuevara

ДОСИЕ 1 : ВЕЧНИЯТ СПЪТНИК

Първата любов буквално нахлу в живота ми, като внезапен щорм, който победно издува платната, но и ненадейно къса вантите...
Сблъскахме се случайно на варненския булевард ”Ленин”. Бях още съвсем нова в литературната група и само бегло се познавахме. Беше в отпуск.
Липсваше познатата униформа, но походката издаваше морската закваска. Русият му перчем грееше , надвиснал над присмехулниците – очи, и аз не можах просто ей така да отмина – само с кимане за здрасти... Така е било орисано!
В ръката си стискаше запис с хонорар от София (а тогава хонорарите бяха наистина добри пари!), но му трябваше гарант с паспорт, за да го получи в пощата.
Парите вече бяха в джоба му, редно беше да почерпи и така се отзовахме на терасата на “Балкантурист” в “Дружба”, пред две големи
мастики и две огромни порции сух таратор.
Мъжко пиене и мъжки разговор край това невероятно Черно море – едно безкрайно пътуване на две сродни души, пресекли се в безкрая...
Повече говореше той. Попивах всеки звук, всяка дума. За мъжките приятелства, за тази сладка болка – творчеството, за морето като реалност и съдба...
Неусетно около нас притъмня, но в душата ми беше светло, толкова светло...
Нищо не се случи! Поне в баналния смисъл .
Вечерта в квартирата, свита на кълбо, си припомнях всеки миг от този неочакван следобед – всяка дума, всеки жест...
Господи, бях влюбена до ушите, без дори да сме споменавали думичката “любов”!
С нетърпение очаквах сбирките в Дома на транспортните работници. Сядаше до мен в “Морска звезда” или в шумния ресторант на гарата. Мисля, че другите се досещаха. Намираше повод да ме изпраща. Едни дълги, дълги изпращания по “Червеноармейска”, през Морската градина... Плаха и красива нежност, като че държеше крехко птиче в ръцете си и се страхуваше да не го подплаши...
А пъстрокрилото птиче в гърдите ми наистина пърхаше уплашено – от това непознато чувство, което промени всичко около мен, от болката, че нямам право на това – той имаше красива съпруга и още по-красива дъщеричка... Вярно, нещата не вървяха между тях, няколко пъти беше си тръгвал... Отдавна раздялата е тлеела между тях...
Може ли едно 19-годишно момиче да приеме, че трябва да изгради първата си любов върху гроба на един брак, върху отломките на една друга любов?
Единствен Трифон разбираше драмата, която се вихреше в душата ми. Често се усмихваше странно, клатеше замислено глава и казваше: ”Не се коси – всичко ще си дойде на мястото – та вие сте родени един за друг!...”
Вината отравяше красивите мигове. Тя ме разпъваше на кръст, не по-малко жесток от Христовия.
Мисля, че той никога не разбра колко много го обичах!
Близо 40 години упорито убивам любовта си към него, за да съхраня приятелството, това невероятно, непреходно приятелство, с което ние преминаваме през годините...
Вечните спътници.
Никога не му казах, че го обичам, той – също! А се обичахме, мисля, че и сега...
Никой не ми е дал толкова много! От него научих азбучни истини – за приятелството, за поезията, за далечните морета... Културата и контактите определят човека, болката го извисява...
С годините болката в душата се филтрира, зрелостта донесе философската извисеност на чувствата, но тогава болеше... Ах, как болеше...
Отчаяно търсех изход, замислях бягство... Но земята понякога е толкова малка да се скриеш от себе си и от любовта!
Съдбата ми предложи заместител – един достоен мъж, обветрен от моретата и океаните по земята, но все пак по своемо себичен, тираничен и пресметлив... Приличаше на моята любов, и не съвсем... И аз се хванах като удавник за сламка. Бях праведна, но защо болката не отшумя?
Така се разминахме за първи път.
След месец-два той напусна съпругата си, последва развод. Но аз вече бях дала дума другиму и не беше честно и към двамата да се отмятам. Смятах, че така е справедливо.
След година видях, че не всички, които живеят в морето, носят неговата сила и чистота и че заместителят винаги си остава заместител. Разбрах, че съм пораснала за моята изстрадана любов.
В една тясна и душна стаичка, почти под звездите, за първи път се любихме... Телата ни светеха от любов. И птичето в гърдите ми пееше най-светлия химн. Пушейки по цигара, ми разказа, че на почивката си в Балкана се е запознал с едно момиче и за Нова година ще му гостува във Варна. Той беше дал дума и трябваше да я удържи!
Така се разминахме за втори път.
Новата 1968 година посрещнах в Габрово, а той се ожени.
В живота винаги се получава така.
Бях избрала още в началото вечно приятелство. И никого не мога да виня!
Мъчех се да свикна да живея без морето, да лекувам раните и да пиша стихове – в тях вграждах чувствата си, отглеждах любовта си, пазех я жива...
А той се опитваше да подреди живота си и да пише, както само той умее... И при него като че ли не всичко беше това, което е очаквал.
В писмото си от 9 февруари 1968 година ми пише : ”Писмото ти е страшно хубаво!... Аз, какво – готвя се за един месец неплатен отпуск. Затварям се вкъщи и ще преработвам ръкописа. Не съм щастлив. Нещо все липсва, все не достига, тъжно и пр. Но и на нашата улица ще цъфнат бадемите. С удоволствие бих седнал сега с теб някоя кръчмица, ще седим до прозореца, ще говорим за стихове и мъжки работи. Ще изпием по два коняка, ще припалваме цигари и ще мълчим. Ще псуваме рядко...”
Есента на 1968 година долетя при мен с картичката му от Москва: ”Привет от белокаменната столица – непокорената и легендарната!...”
Той беше успял. И бедното ми сърце беше щастливо – морякът беше потеглил към широкия свят, скътал сред книгите и вещите и нашето изстрадано, вечно приятелство.
Писмата, които си разменяхме, бяха повече от ласка...
“Здравей, батьовото! И ще ни връхлитат събития, нелепи и страшни неща, и от една страна ще нареждаме дувара, а от друга – той ще се събаря. Не ме учудва и твоето положение, понеже – от една страна – не мога с нищо да ти помогна, а от друга – и моето дередже е шупнало и колкото шекер да му притурям, все ще накиселява... Не се надявай, че ще бъдеш щастлива – щастие няма! Това е залъгалка за глупаци, които живеят само чрез стомаха си и самодоволството им е всъщност кравешко преживяне. Не се учудвай на мислите ми. Вън вие снежна буря (тук му викат “метель”), а аз цял ден съм чел теория на литературата, че утре имам изпит, и умора, и ред други неща ме карат да се чувствам самотен, подяден. Ако се чукна някъде – на кухо ще звънне... За тебе. Дай бог, не ме лъжи, имаш талант. Но ти липсва нещо по-страшно, и на мен липсва. То е вглъбяването, общението с голямото слово, сливането с това, което пишем. На теб ти предстои женска поезия. Намери книгите на Марина Цветаева (обезателно), на Вера Ингберг, Ахматова и др. Чети Багряна – цялото й творчество, изучи Станка Пенчева и Надя Кехлибарева. Съвсем сериозно ти пиша. Живей си младостта по сърце. Не робувай на “роднински “съвети, обичай, люби, давай и вземай от живота. Бъди вярна само на свой, изграден от тебе морал. И пиши!... Стискам ти лапичката.” Така ми пишеше в навечерието на 1969 година.
И две години по-късно: ”Ружо, Ружо! Зеленоока Ружо! Сети се за бедния емигрант – най-после! Пък си надписала картичката си баш в този ден, кога навършвам тридесет годинки! От ювиги хана – папер не остана! Смляха ни се кокалите и амбициите – олисяхме, сбръчкахме се, бузи и шкембета завъдихме.... Не съм те виждал повече от десет години и – не знам. Във Варна имаше една намахана поетеса – мъжко момиче! Тъй или иначе, ние сме калпави пари и не се губим. Да се срещнем същите. Че това е! Стискам лапа!...”
Така минаваха дните, месеците... Забързани, изгубени в собствените си лабиринти, съхранили въпреки всичко едно чувство без име, неподвластно на класификации, време и разстояния. Писма с мои стихове и проекти на негови книги преодоляваха огромните разстояния. Той ми връщаше стиховете с ремарки, препоръки, напътствия...
Успяхме да се видим във Варна през лятото на 1970 година. За кратко – колкото да изпием по чаша и да си поговорим, като в доброто старо време...
2 април 1971 година: “Привет, зеленоока болярке! Трудно се завъртяха нещата: някога беше батьовото, но пуста синя кръв – обърка работата, взе, че се разхубави и изпорти доброто обръщение. И тъй, вече не си батьовото, вече аз почнах да ставам какиното. Първо – писмото ти е хубаво, па и стиховете ти са почти хубави. По тях имам следното: омекотявай фразата по женски, както гониш мисълта, така гони и настроението и най-вече звучността на фразата, нейната гъвкавост и афористичност. Скарай се веднъж завинаги с причастията. Изхвърляй “един”, “една” и пр. Сега погледни стихотворенията. Значи: Може по-тъпо да е станало, но е по-логично, по-граматично. “Едно единствено пристанище” е пейчевско, хвърляй го. И по-смело, по-широко! И писане му е майката! Ти не се цупи, че те “критикувам” и не псувай. Обичам си го това маханджийство. Иначе какво да ти кажа? Станала си много хубава. Ужасно си се променила! Чудо е станало с теб! Дай Бог на лято пак да се видим. При мен нищо по-завързано. Книгата ми се забавя за май месец. Аз ще гледам да дойда – Габрово или Търново – но... за това допълнително. Благодаря за поканата “Тракия”, но засега завършени разкази нямам. На лято и за това ще пием по един карчаг вино, дето е за мъжки деца....”
Годините се търкаляха, трополяха по кълдаръма на времето и само птиците събираха разпиляните по пътя златни зрънца...
След дипломирането си във ВМЕИ – Габрово се завърнах в старопрестолното Търново... Започна трудовата ми биография.
Прибързан брак, две чудесни деца – Николай и Искра, много командировки, убийствено битие, скандали и унижения... Единствено в нощите белият лист ми носеше свободата да бъда аз, нещо повече от огорчена съпруга и угрижена майка...
Понякога се чувахме по телефона. Просто да се уверим, че сме живи, да го поздравя за поредната му книга. Моите книги все се бавеха... Все имаше по-важни неща за свършване...
Рядко се виждахме. Понякога – по странен начин.
Като студентка във Варна често посещавах антикварната книжарница в центъра. Беше удоволствие да се ровя с часове сред изобилието от стойностни книги. Там открих и пазя и досега двата тома на Речника за морски и речни термини, които носеха името на известен морски капитан от БМФ – Р. Черкезов... А понякога и носех книги за продан – бяха бедни години... Така съм оставила там книгата на Здравко Петров “Вечни спътници” – велоколепни есета. С моето име на първата страница. След години той вижда книгата в книжарницата и, разгръщайки я, разбира, че е била моя. Купува я и много по-късно, при една моя командировка в София, ми я подари...
Нещо много красиво и съдбовно има в тази наша среща чрез книгата на Здравко Петров.
Помня и една друга среща. В пазвите на Балкана, в каменната изба на една великолепна, стара къща, в началото на осемдесетте години на миналия век (Господи, как само звучи !...), седнали пред кана вино ние си говорихме за толкова неща... Тогава той ми прочете записите от разпитите на банкера Буров. Как еретично звучаха думите му, колко точно беше уловил Буров народопсихологията на българина. Колко съвременно звучат преценките му за политиците... А тогава това си беше направо опасен ръкопис!
Беше приготвил сам вечерята – не си спомням вече какво точно ядохме, само си спомням, че беше много вкусно... Пиехме бавно. На каменния зид зад мен беше картата на света. И говорихме, говорихме... За толкова неща.
Не говорихме само за любовта. А тя тихо, за да не ни смути, за да не напомни за толкова красиви мигове отминали, блестеше – кротка звездичка, върху моряшката безкозирка, закачена над адмиралтейската карта...
През целия си съзнателен живот нося тази моя странна лудост – любов – топъл, слънчев шал, който винаги, в мигове на самота и болка, е броня срещу отчаянието и безизходицата... Приятел, който никой не може да ми отнеме...

Не се страхувай –
няма
от любовта си
остър нож да изкова,
нито отшелническа власеница
ще ушия...

Топъл, слънчев шал
ще изплета от нея –
да ме обгръща нежно
в дългите, самотни нощи,
когато тебе
ще те няма...