автор: CheGuevara

“Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимбал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото планини да преместям, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздавам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва.
Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее; не бeзобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем, и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах, откак станах мъж, напуснал съм което е детинско. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.
И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов, но най- голяма от тях е любовта.”

Първото послание на Апостола Павла към
Коринтяните,13



На Светла и Драгни Драгневи ,
за приятелството и подкрепата –
сърдечно благодаря!
авторката


ПРОЛОГ

Започвам тази книга на рождения си ден – 55 години са достатъчно висок връх да погледна назад, към годините на своята младост... Пресявайки през пръстите си тоновете пясък и тиня, пред очите ми ще заблестят онези златни зрънца, разпиляни по пътя ми – моето истинско богатство.
Някога една известна светска дама, американка, беше казала, че интелектът на жената е сбор от интелектите на мъжете, които е познавала и обичала през живота си...
Аз имах щастлива съдба и мои приятели бяха, а и още са умни, странни и талантливи мъже, които ме изваяха, изградиха такава, каквато съм сега – жена, живяла винаги по свои правила, праволинейна спрямо свой собствен морал, жадна за далечни, непознати пътища, очакваща любовта...
Своеобразен лиричен поклон пред вас е тази книга, приятели мои!
Благословена съм, че ви имам!
Обичам ви!

Ружа Велчева
22 август 2001 г.
Велико Търново



ПЪРВО ПРИСТАНИЩЕ : В А Р НА, МОЯ Л ЮБОВ...
(септември 1964 – септември 1967)

Моята автобиография започна в мига, когато на 18 години станах студентка във ВМЕИ – Варна.
В онова невероятно циганско лято на 1964 година крачех по пъстроцветните, многоезични варненски улици с две-три тетрадки стихове, очаквайки чудото на първата любов и скрила дълбоко в сърцето си под моряшката фланелка маршалския жезъл...
Приличах на бригантина, току-що плъзнала се по стапелите в дълбоката вода към своя първи презокеански рейс... Корпусът привлича с изящната си линия, попътният вятър свисти в коприната на платната, а лоцманските карти са още девствено чисти, с толкова примамливи имена на далечни земи и морета...
Някъде далече, в необозримото бъдеще, обаче, са заложени капаните на тайфуни и мъртви вълнения, на безветрия и плитчини с коварни рифове... Някъде напред са разкъсаните платна, пробойните в корпуса, самотното дрейфане...
Но бригантината не мисли за тях сега, тя е щастлива, че тръгва на път, с попътен вятър...
Болката и предателствата, обидата и самотата ще дойдат по- късно, заедно с любовта, познанието и зрелостта...
ВАРНА заема специално място в моя живот! Тя винаги ще остане в биографията ми онова ПЪРВО ПРИСТАНИЩЕ, от което съм тръгнала към широкия свят, към поезията и любовта...
Имах невероятния късмет три години във Варна да съм част от семейството на творците, обединили се около литературната група към Дома на транспортните работници: Никола Радев, Кольо Севов, Тодор Ризников, Богомил Тодоров, Турхан Расиев, Димитър Атанасов, Боян Върбанов, Трифон Игнатов, Атанас Стоев, Иван Бориславов, Панчо Недев, Христо Германов, Михаил Михайлов, Михо Стойчев, Симеон Илиев, Михаил Михайловски, Цвятко Дечев, Дора Николова, Христо Боранов, Живодар Душков...
Благословени вечери на ожесточени литературни спорове и приятелски разпивки в “Морска звезда”, уютното кафене до входа на Морската градина, или в ресторанта на ж. п. гарата... Там често се провеждаха блиц-конкурси за най-хубаво стихотворение, а наградата беше чаша коняк, закупена със събраните в шапката ми дребни монети!... Защото всички бяхме еднакво финансово бедни и богати духом!
Цигарите изпушваме докрая.
И чашите изпиваме до дъното...
И става ни до болка тъжно,
че няма на кого да се усмихваме,
че няма на кого да вярваме...

Ние бяхме от различни възрасти, различни съсловия и с различно образование – бъдещи инженери, икономисти, лекари и настоящи матроси, талиманки и стругари, локомотивни машинисти и строителни работници, журналисти... С първи публикации в централната и регионална преса, с първи книги... Варненските вестници “Народно дело” и “Полет”, ”Маяк” – на БМФ, Радио Варна, алманах “Простори” – благодатно поле за нашите изяви...
Кольо Севов, нашият ръководител, имаше зад гърба си вече две тънички стихосбирки – “Когато котвите се вдигаха” и “Моряшки възел”, много по-млада от него втора съпруга – незаменимата Драга, едно великолепно бебе – втората му дъщеря Тереза и половин апартамент жилищна площ...
Толкова далече пред него са Девня и Долината на голямата химия, странстванията из Индия и древните корени на българската нация, десетките поетични и публицистични книги, приятелствата с поети от цял свят, знаковата книга “Градището”, коварната болест, която го отнесе толкова рано... През целия му творчески път до него беше крехкото, но незаменимо рамо на Драга – любима, съпруга, майка на двете им чаровни дъщери, машинопистка, секретарка, редактор, мениджър, съветник...
Сега, след толкова години, си мисля, че това е било непосилен товар за една млада жена – в името на деца и съпруг-творец, да се откаже от всичко лично – висше образование, професия, реализация... Но тя издържа, до сетния му дъх... Не съм сигурна и сега, връщайки колелото на времето назад, дали Кольо приживе докрай осъзна нейната саможертва?!...
Но в онази чаровна 1964 година, Кольо Севов беше нашият строг ръководител, прецизен редактор, приятел... И досега пазя ръкописи с негови ремарки – сурови понякога, но винаги продиктувани от желанието му да ни насочи към трънливия път на самоконтрола в поезията...
В онази далечна 1964 година матросът Никола Радев имаше вече своята първа “Матроска обич”. Малка книжка, колкото можеше да побере джоба на матроския му шинел!
Но русокосото момче от село Левски беше тръгнало преди години към големия град, към Варна, с прости свински цървули на краката и много воля, хъс и жажда за красота... И с маршалския жезъл под домашно тъканата риза!...
Той никога не забрави тези цървули! Никога не ги захвърли! Пазеше ги като свиден спомен... С тях той премина през годините – работа в завода и вечерна гимназия, три години във флота, директор на културен дом и журналист в Радио Варна, литературен институт “М. Горки” в Москва, помощник-капитан в БМФ, десет години директор на “Профиздат” и сега – Председател на основания от дядо Вазов Съюз на българските писатели... Дванадесет книги, някои от тях преведени на немски, унгарски и руски. Четири издания на “Седем ключа на вода”, за която му е присъдена Голямата литературна награда “Варна”. А последната му книга “Когато Господ ходеше по земята”(1999) няма аналог в българската литература – своеобразен весело-тъжен, с филигранна словесност, пантеон на паметта за редица писатели – живи и мъртви, български и руски... Както казва в епилога на книгата си – раздумка за “прекрасния писателски труд и нерадостната съдба на писателя”. ” Тази раздумка за мен е утеха и надежда.”
Той никога не забрави откъде е тръгнал, винаги – готов да ни помогне с каквото може, завинаги – един от нас...
Но тогава, в далечната 1964-та , той беше още в подстъпите към върха. С изгарящия кожата под галанката маршалски жезъл!...
Сред нас беше тогава и приятелят Богомил Тодоров, странният поет с печално-унесена усмивка на изпитото бледо лице. Съвременник на Пеньо Пенев и не по-малко талантлив от него. Истински Дон Кихот, дошъл при нас отдалеко, трагично тръгнал си от този свят – недолюбил, недолюбен, самотник с щедро, голямо сърце, посечен толкова рано от великаните – вятърни мелници... Препрочитайки посмъртно издадения сборник стихове “Изповед (издаден от “Профиздат” с помощта на Никола Радев през преломната 1989 година), сега, 2003 година, оставам поразена от съвременното звучене на стиховете му. В края на “Мисля си” от книгата му “Мъжки времена” Богомил казва:

Пази ожесточено своя корен.
Цени солта на мъжката сълза –
във този свят – и малък, и просторен ,
увиснал между атом и бреза...

Ако тогава, през 1982 година, той не беше се самоубил, може би щеше да го стори сега, отвратен от бездушието на Държавата към крехките духовни строители на България. И щеше да си отиде от този свят огорчен и унизен, както ни напуснаха Дамян Дамянов, Христо Фотев, Георги Рупчев, Христо Банковски... Списъкът е толкова дълъг, болката – неизмерима...
Но тогава, във Варна, Богомил беше жив, деликатен и непохватен, с очи, в които се сплитаха светла обич и странна печал...
Душата на нашето малко общество беше обаче Тодор Ризников, непрежалимият Тодор Ризников, защото и той си отиде без време...
С невероятно чувство за хумор, все пак трудно приемаше бездушието на издателствата към неговата мъжка книга “Ловецът на диви патици”, излязла след дълги перипетии през 1979 година в изд. “Народна младеж”.
Само той можеше да измисли и осъществи такъв езоповски номер на бездарния и непросветен редактор, върнал ръкописа на романа му. В онези години историята се предаваше от уста на уста, почти като притча... За да докаже некомпетентността на Тихомир Йорданов от Варненското издателство (впрочем публична тайна за пишещата гилдия), той сяда и преписва, като само сменя името на автора със своето, бисера от руската класика “Смъртта на Иван Илич” на Л. Н. Толстой и му го изпраща, заедно с една своя детска повест. За да не бъде обвинен в плагиатство, запознава предварително Тодор Стойчев, тогава първи секретар на ОК на БКП във Варна... Естествено, след известно време получава отговор, в който руският класик е направен на пух и прах!? Малко по-ласкав е отговорът за детската книжка...
Много конфузна ситуация за редактора, но какво да се прави, в онези години съдбата на много от нас зависеше понякога от такива малограмотници...
Добре, че талантът все пак е като птицата-феникс – удар след удар, а той пак е жив, напук на бездарието!...
След като напуснах Варна през 1967 година, с Тодор Ризников се видяхме в Димитровград през май 1969 г. на тържествата по случай 10-годишнината от смъртта на Пеньо Пенев. Наскоро беше загубил майка си и целият беше в черно. Непозната тъга беше заседнала в езоповското му лице. Жалихме за Пеньо съвсем лично, напук на пищните държавни тържества, пихме и говориме за съдбата, тази, която не може да ни отмине...
По-късно, вече студент във Великотърновския университет, често ми гостуваше, говорехме си на любимата му тема – Веда Словена, за мечтата му да се издадат всички песни от нея... Пo-нататък пътят му премина и през Музея на литературата в София, за да го видя години след това като отшелник... и атракция в една пещера в подножието на Мадарския конник!?...
Вестта за неговата смърт угаси още една звездичка в сърцето ми.
Специално място искам да отредя за един странен мъж в нашето малко общество – Трифон Игнатов. Локомотивен машинист по професия, той беше природно озарен с интелект, талант и доброта. От него научих толкова много неща за живота, но едно и досега не мога да забравя – за младите жени, които германците доброволно , а често – и насила, са завличали на нос Галата край Варна и след “сеансите” възнаграждавали с печат – специално направен, топен в неизтриваемо мастило... Татуировка, която ги белязва за цял живот – запазена, чисто немска територия – да знаят следващите, че “стоката “ е проверена... Това – в далечните години на немското “присъствие”, в средата на миналия век... ”И сега, двадесет години по- късно, – казваше със скрита болка Трифон Игнатов, – тези жени, отивайки на баня, под любопитните и жестоки погледи на младите жени около тях, продължават да носят в душата си ужаса, болката и унижението от педантичността на великата арийска раса, на Третия Райх...”
Омачкаха ни воденичните камъни на живота, разпиляхме се из България. Години нищо не чух за Трифон Игнатов. Той така и не успя да издаде книгите си. Разбрах скоро, че вече не е между живите. Нещо в мен се скъса...
Оставям, запалена в сърцето си , една крехка свещица за него!
Турхан Расиев и Цвятко Дечев бяха близки приятели, съквартиранти и състуденти във ВИНС – Варна. Изключително продуктивен епиграмист и мистичен поет – невероятна комбинация! Но те така добре се разбираха. А аз заработвах по някоя безплатна вечеря в Клуба на културните дейци, като им чертаех проектите – и двамата бяха специалност “Икономика на строителството”. Нали бях бъдещ инженер! Турхан се издържаше почти изцяло от хонорарите. Сега би умрял от глад, както впрочем гладуват болшинството български поети и писатели!...
Турхан имаше невероятно чувство за точната дума, а това е толкова ценно при късите сатирични форми. Винаги съм го питала на какъв език ги създава – на български или на майчиния, на турски? “Различно – смееше се Турхан – ако ми хрумне на турски – превеждам я на български, и обратно”.
Той имаше остър ум и още по-остър език. И досега помня една негова епиграма, за която на шега казвах, че ще го издам на Властта. Странното е, че в онова тоталитарно време все пак той не пострада, а това се случи много по-късно, в зората на нашата нова демокрация – бил е жестоко пребит и дълго се е влачил по болниците...
А епиграмата беше опасна наистина:

”Когато нямаха думата,бягаха в шумата.
Сега имат думата, не пускат никого в шумата.”

И още една:

”Голям човек ги калеса
кале са!”

Писани в средата на 60-те години, а толкова живи и сега!
Не съм го виждала от години – а дали е съхранил невероятното си чувство за хумор?
Цвятко Дечев след дипломирането си се установи се във Велико Търново, ожени за моя съученичка от гимназията, издаде няколко книги – лирика и сатира, възторжено се втурна в политиката веднага след 10 ноември, после се отдръпна – разочарован и отвратен от Гоочоолу и Дочоолу... Беше приет за член на СБП и продължи да се бори с немотията като всички нас.
Дора Николова, след няколко опита да популяризира свои ръкописи чрез Посолството на САЩ в България (по време на възродителните процеси), попадна в полезрението на ДС, мина през всички кръгове на психологическите репресии на Службите, включително и принудително въдворяване в психиатрична болница, за да я екстрадират от България 10 дни преди 10 ноември 1989 година, заедно със сина й Ивайло (тогава студент по биогенетика). След митарсва из емигрантските лагери на Европа, от януари 1990 година се установиха в град Финикс, щата Аризона. Синът й завърши с отличие генетика в Университета в Солт Лейк Сити, щата Юта. Ожени се за американка, двамата завършиха аспирантура и сега работят в университета .
Демократите след 10 ноември не направиха нищо, за да бъде изчистено името й от психиатричните архиви, независимо от многобройните й писма до Парламента! Родителите й в България изгаснаха – един по един, и сега Дора пише книгите си в далечна Америка... Огорчена от бездушието на родината, тя постепенно забрави обратния път към корените си... Разменяме си дълги писма и отскоро – e-mail – и и винаги ме стяга сърцето от огромната тъга и самота в редовете й...
Димитър Атанасов и Христо Боранов станаха лекари. Почти нищо не знам за тях. Дано да са съхранили поезията в душата си! Бяха чудесни поети!
Със Симеон Илиев и Христо Германов, след 1967 година, когато се прехвърлих в ВМЕИ – Габрово, се срещахме по страниците на алманах “Простори” и различни сборници на изд. ”Народна младеж”. След умирането на държавните издания, когато държавата окончателно абдикира от културата, и тези срещи умряха...
Скоро чрез Цвятко успях да се свържа с Христо Германов. Разменихме си последните книги, казахме си по няколко топли думи за нашите, от онези години във Варна, живи и мъртви, и като че ли миналото нахлу в душата ми като свеж бриз в началото на лятото...
Издал е общо 6 книги. Вече – член на СБП. От задната корица на последната – “Обитаем следобед” ме гледа едно побеляло, поуморено, но непобедено момче...
С Живодар Душков сме приятели от ученическите години във В. Търново. Една година след мен дойде студент във ВМЕИ – Варна и, съвсем естествено, аз го представих на новите ми приятели. Във Варна той преживя своята първа, красива и най-голяма любов в живота си. Написа най-нежните си стихове за нея. После се отказа от инженерството, отби редовната си военна служба и впоследствие за върши с отличие “История” във Великотърновския университет. Ожени се за една огнена жена и странна поетеса – Свежа Дачева. Имат две дъщери – едната от тях, Мира Душкова, невероятна поетеса. Повече от 20 години е преподавател в Техническия университет в Русе. Със Свежа бяха като два полюса – огън и лед, земя и небе...Раздялата им беше предопределена. Живодар сам отгледа дъщерите си. Написа и издаде много книги – поезия, проза, задълбочено изследване на живота и трудовете на Георги Димитров. Успя да запази през годините си железен дух и юношески оптимизъм. А Свежа пише своите поетични книги в Швеция и ги издава в България – безспорен талант, огнена жена със завиден интелект...
Но тогава, в периода 1964 – 1967 година, бъдещето беше пред нас... Разочарованията и славата – също...
Градяхме основите на собствените си биографии.
Заедно коригирахме както нашите творения, така и нашите характери...
Бяхме и си останахме приятели, където и да ни разпиляха после ветровете на промяната. Младите попивахме опита от по-зрелите, а те се зареждаха с предизвикателствата на младостта ни.
Впоследствие много от техните имена намериха своето достойно място в литературната история на България.
Мои приятели, живи и мъртви, от онези далечни три години във Варна, с благодарност за това, че съм се докоснала до вас – обичам ви!