автор: kiart

          Картите я познаваха. Дотлкова се бяха слели с очакванията й, че “The Three Chances” беше убиване на време. Умът й го знаеше, но сетивата й вече бяха придобили рефлекс, жаден за непрестанна изява. Страстта от реденето на картите, винаги според едни правила и всеки път – различно, беше единственото нещо, което я водеше. И намерението да стигне до края. Да разпредели колодата в четирите купчини – пики, купи, кари, спатии и картите да са подредени в обичайната послeдователност – от асо до поп. Всъщност онова, което искаше, беше да доведе хаотичната подредба до логическа. Да въведе оня ред, който преди години беше постигнала и който напоследък отново беше започнал да се разрушава.
          Пасиансът наистина изглеждаше безсмислено занимание. Беше го правила стотици пъти. Вбесяваше я фактът, че в повечето случаи, в които й излезеше, не си беше намисляла реален предмет на желанието. Веднъж дори успя да го подреди от втория път, което си беше почти изключително. Точно тогава не си беше пожелала нищо. Нищичко. Вбесяваше я фактът, че когато подреждаше пасианса като древен ритуал, той не излизаше. Понякога дори сядаше с присъщата си отдаденост върху килима, полугола и сериозна, изричаше своето намерение и започваше с впечатляващо спокойствие да подрежда тестето според правилата.
          Успехът обикновено идваше, когато го правеше между другото. Като на шега.
          Тази вечер, на 30-ия си рожден ден, беше решила да реди “The Three Chances” заради, може би, най-важното нещо – същността на собствения й живот. “Смисъл и реализация” – така беше определила темата.
          Природата беше в драматичен унисон с ритуалното подреждане на пасианса – в ранната есенна вечер се беше разразила силна буря, може би последна от летните за тази година. Изкъпа се, подсуши се и се настани върху килима до камината. Разбърка три пъти картите, внимателно и съсредоточено. Направи и три елегантни розетки. Отказа се от упражнението за дишане, което беше усвоила от миналогодишния курс по йога. Прецени, че е достатъчно концентрирана. Разцепи колодата с лявата си ръка и започна да подрежда картите. Опита се да отгатне изхода още от първото подреждане, но картите не обещаваха нищо определено. Стана да сложи дърво в огъня и се върна пред неясната картина на пода. Успя да извлече две аса и една двойка и по този начин положи основите на две от купчините. “Не е зле.” Прибра картите в общия куп, разцепи ги и отново започна бавно и методично да ги подрежда. Четири колони с открити карти, четири със закрити.
          Картите познаваха аромата на китките, мириса на пот по дланта и сгъвките на пръстите й. Чувстваха дишането, усещаха накъсаните й въздишки. Знаеха, разбира се, и изхода на всяка игра. Но нямаха право да подсказват. В интерес на истината нито искаха, нито можеха. Така бяха устроени – неутралността беше тяхното естество.
Докато редеше пасианса за втори път, близо до кооперацията удариха няколко гръмотевици. Стана й хладно. Сложи още две цепеници в камината и се наметна с червената си риза. В крайна сметка успя да изкара още едно асо и няколко ниски карти. Второто редене приключи доста бързо. Странно й беше, че би трябвало да е поне малко притеснена, а в състоянието й нямаше и помен от подобно чувство. Затвори очи за секунди. При отварянето им погледът й попадна върху бутилката с бял ром на секцията. Стана, сипа си около шейсет грама и отново се настани пред камината. Уверено отхвърли мисълта за бучка лед и изпи половината от съдържанието на чашата. Започна да реди картите за трети, последен път.
           “Определено имам шанс.” Отпи още десетина грама. Изумяваше я спокойствито, с което приемаше хода на играта. Беше си чист непукизъм и ако нещо можеше да я притесни, беше точно този непукизъм. Арогантен. Почти циничен. Не, не перверзен, още по-малко извратен, помисли си, докато гледаше прозрачното дъно на чашата. Усмихна се. Знаеше, че не е от алкохола. Той тепърва щеше да я отпусне. Навън продължаваше да пресвятка, но бурята се отдалечаваше.
          Докато полагаше тройка спатия върху четвъртата купчина с карти, се разсмя. “Ами ако просто се откажа? Ей така – помитам картите с рязко движение, преди да успея да...” Ръката й дори трепна, но тя я овладя навреме. Нямаше да е честно. И по-важното – нямаше да е интересно. Напрегна се. Усети как нещо я прободе между пъпа и слабините. Скоро напрежението й започна да се топи. Може би защото си спомни за “вратичката”. Кога друг път, ако не тази вечер? Прозорецът проблесна. Почувства насладата от играта. Стана и си сипа още едно. Отпи съвсем малка глътка – колкото искрата в очите й. Реши да не бърза. Да изпита удоволствието докрай. Зелената маслина в устата й, която допреди минута мръзнеше в хладилника, започна да се стопля. Фокусира се върху наредените карти на земята. Изследваше възможностите. Една по една. Червена дама върху черен поп. Черна шестица върху червена седмица. Освободен коридор. Прехвърли попа каро върху празното място. Обърна закритата карта. Черна седмица. Гръмотевица. Постепенно потъна в играта. Вървеше й. Купите бяха доста напреднали. Черна десятка върху червено вале. Бегла глътка. Вале върху дама. Дърво в камината. Друго вале върху дама. Усмивка. Ризата върху фотьойла. Тройка върху четворка. Още по-бегла глътка... Когато тръгна да става за втора маслина, разбра, че няма да й излезе. Усети го до мозъка на костите си. Отпусна се върху килима и глътна последните 30 грама на екс. Навън заваля проливен дъжд.
          Никога не беше прибягвала до “вратичката”, която й беше подшушнал веднъж един илюзионист. Ако трябва да сме точни – първият й мъж. Изкушението да я “отвори” понякога я влудяваше и едновременно с това изпитваше страх. Страхът от необяснимото. Беше решила да се възползва от нея в краен случай. Само ако важна игра я доведеше до безизходица.
          Тази вечер всичко беше позволено. Сякаш в нея нещо превъртя, главата й натежа и пламна и рационалното започна да се оттегля. Четворката може да се сложи и върху тройка. А всичко останало, извън рационалното, започна да се премята. Да крещи до неистовост. Да подпалва и гаси едновременно. “Порталът” беше шанс неуспехът да бъде ликвидиран. Осмицата върху седмица... Всъщност това беше “вратичката” – да се постави по-голяма карта върху по-малка. Реши да провери няма ли все пак начин да стане по нормалния път. По правилата. По догмата, помисли си. На принципа бялото е добро, а злото е винаги черно. Изтощи се да прехвърля толкова пъти възможностите, докато нетрадиционният начин постоянно й сочеше оня, другия път. Викаше я като изгубено дете в гората.
          На състезание по пасианси, ако въобще можеше да има такова, нестандартният път нямаше да бъде признат, но животът не е това, по дяволите. Освен пълноценност той е и оцеляване. Сега моментът беше точно такъв. Някой да й прелее кръв след тежка катастрофа. Да й донесе вода от лековит извор. На всяка цена. Да прореже дланта й, за да продължи линията на живота. Инстинктът на животоутвърждаващото. Така го нарече, нещо не й допадна “инстинктът на оцеляването”.
          Опита да успокои дишането си като си наля малко. Запали цигара. Не го беше правила от три месеца. На рождения си ден можеше да си го позволи. Дръпна дълбоко и отпусна гръб на стената. Камината гаснеше. Майната й! Ще се стопли иначе. По другия начин. Ще излезе в дъжда и ще се стопли.
           “Глупости-ииии!”
          Облече си стария тъмночервен пуловер и включи радиатора. Направи си студено нес кафе. Взе последната ябълка от фруктиерата и се настани пред картите. “The Three Chances”. Не особено оригинално име за тази популярна, може би глуповата игра. Но тя знаеше, че няма да се откаже лесно. Това й даде сили да продължи.
          Какво искаше? Какво всъщност означаваше смисълът на живота й? Егати абстракцията! Схвана, че използването на “непозволения” вход изисква от нея конкретност на желанието. Какво й липсваше? Замисли се. Беше ли самотна? Искаше ли взаимност? Тъпотии. Запали втора цигара. Дъждът продължаваше да се излива. Годините бяха доказали, че близостта и с двамата й бивши съпрузи не й донесе нищо хубаво. Първият – второкласен, но заможен илюзионист, вторият – пропил се и в последствие провалил се бизнесмен. И двамата имаха нужда от грижите й. Като се сети за втория си мъж, си напълни чашата. По дяволите, не искаше ли точно това? Да е с него. Да си готвят заедно, да си пият заедно, да ходят по барове и ресторанти... Радиаторът припукваше приятно. Не, отхвърли мисълта. С първия си мъж прекара по-добре. Определено. Нали и той не беше трезвеник. И с него ходеха насам-натам, и с него беше весело и приятно. По-скоро приятно. Но това е. Човек трябва да се учи да живее умерено.
          Топлината в стаята скоро проникна в тялото й. Припомняше си го. Илюзионистът. Артистът. Човекът-фокус. Той искаше дете, а тя не беше готова. Хубаво е да имаш дете. Прекрасно е да имаш богат мъж. Прииска й се да са заедно. Дори в момента усети как го желае. От това имаше нужда, по дяволите! От Илюзиониста. Мъжът, който ще носи пари, ще е баща на детето й, ще постави началото на новия й живот. Смисълът на живота й е да заживее отново с първия си мъж. Дали и той все още го искаше? Пи на екс.
          Картите започнаха да се разфокусират. Тя се хилеше, макар да беше на ръба на отчаянието. Отчаянието, в което все пак имаше приятна жилка фаталност, като леко горчивия привкус на рома. Фаталната жена! Фаталната жена играеше на живот и смърт със... Сатаната. Ха! Нали точно Сатаната беше противоположност на правилното, традиционното, позволеното. Играеше забранената версия на “The Three Chances”, нещо като “The Fourth Chance” – току-що сключила договор с Негово Височество. Оня, който е способен на всичко. Оня, който й подава ръка в тази проклета безизходица. Който връща картите от четирите купчини на игралното поле и по-късно отново ги подрежда на правилните им места. Докрай, до последната капка кръв. До последния миг живот, който ще призове с плътния си мажорен глас всички скрити и сподавени недоносчета на дразнещите правила обратно – в живота й!
          В мига, в който “The Three Chances” се подреди, тя нададе триумфален вик. Хвърли пуловера на дивана и последното дърво в камината лумна. Дъждът спря и на вратата неочаквано се позвъни.
          Досадници. Някой далечен полузабравен познат, дошъл за рожденния й ден. Да вървят по дяволите! Идеше й да метне пепелника по външната врата и да изкрещи “Изчезвайте!” Откъде знаеше всъщност, че са “те”? Можеше да е просто... Вцепени се. Толкова бързо? Господи, може ли наистина да е той? Втурна се да отключва, но рязко спря. А ако не е той? Бавно се приближи и погледна през шпионката. Стори й се че чува отдалечаващи се стъпки по стълбите надолу. Докато отключваше, чу бавното захлопване на входната врата.
          В краката й я очакваше малък пакет, увит в празнична хартия и завързан със сребриста лентичка. Хукна обратно към всекидневната, за да провери кой го беше оставил. Подхлъзна се и падна върху чашата, която отлетя и се разби в масивната трапезарна маса. Изпсува, изправи се и изтича до прозореца. Единственото нещо, което се движеше навън, беше лек автомобил, завиващ на около 100 метра надолу по улицата, и вълните в най-близката зад него локва, отразяваща светлината от близката улична лампа. Проследи колата, докато изчезна съвсем. Последната й мисъл преди да затвори прозореца беше, че, за хубаво или лошо, през последните шест месеца и двамата й бивши съпрузи бяха сменили номерата на мобилните си телефони, а тя не знаеше новите им. Винаги можеше да ги намери от общи познати, но в момента подаръкът беше по-любопитен. Оказа се луксозна колода карти за бридж. Изработката беше великолепна и самите карти имаха фин релеф. Най-отгоре бяха трите жокера.
          Първият, около 45-годишен скулест мъж с дълга мазна черна коса и тъмни блестящи очи, държеше бронзов бокал с вино. Беше се ухилил така, сякаш знаеше нещо, което тя дори и не подозираше. Пиянската му поза беше изкривила слабото му гъвкаво тяло, облечено в леко наметало на жълти и виолетови райета. Вторият жокер представляваше леко пълен и сериозен мъж на около 50-55 години, с бледи стиснати устни, прошарена брада и изпитателен поглед. Продължителното вглеждане в очите му я накара да си помисли, че напук на сериозността, в погледа му имаше лека насмешка. Мъжът държеше голяма кристална топка, в която се отразяваше тежкото му наметало в черно и тъмнозелено. Третата карта беше... Колкото и да се взираше, откъдето и да я погледнеше, така и не разбра какво я зяпа от рисунката – мъж или жена. Лицето беше изпито, очите – остри и хлътнали, а на главата на фигурата имаше кафява островърха шапка. Възрастта й беше неопределима. Облечена беше в пищен червен кожух от вълча или меча кожа, с множество кръпки навсякъде. В ръката си жокерът държеше карта, също жокер, на която имаше надпис с много дребни, неразчетими букви. Художникът си го бива, подсмихна се тя, отивайки за лупата в килера. Изпитваше особен вид задоволство, непознато и възбуждащо. Картите явно бяха поръчкови. Специално за нея. Или си внушаваше. Защо пък не? Все пак ставаше на тридесет. Първият й съпруг? Куриер, изпратен от първия й съпруг? Таен обожател? Разсмя се. Новият й колега, на когото беше разкрила страстта си към картите за игра? И какво беше третият жокер – мъж или жена? Или и двете?
          Внезапно изохка. Хвана си крака и погледна раната. Най-голямото парче от счупената чаша се беше забило в стъпалото й и от него се стичаше тънка струйка кръв. Изпсува тихо и се опита да го извади. Беше се забило доста дълбоко. Постепенно от единия край започна да поддава. Дръпна малко по-силно и усети как другият край на стъклото се врязва по-дълбоко в крака й. Новата болка я накара да извика. Кръвта потече по-силно. Няколко капки паднаха на пода върху лупата. Спомни си за случаите, в които хора губят много кръв, вследствие на прерязана вена или малка артерия. За нея това беше недопустимо – кръвно й беше ниско. Опасно беше да действа сама и отиде до телефона, за да повика “Бърза помощ”. От слушалката не се чуваше никакъв сигнал. Проклетата буря... Огледа се за мобилния си телефон, но не го откри, нито успя да се сети къде го е зарязала. Яростният й вик прокънтя в апартамента. Подскачайки на един крак тръгна да звъни на съседите. Опита се да завърти ключа, но той не помръдна. Не, не беше възможно да й се случва всичко това! Напрегна се да отключи с цялата сила, на която беше способна. Ключът се счупи и остана в ключалката. Тогава се сети, че въобще не беше заключвала, след като прелетя да погледне през прозореца кой й донесе подаръка. Отвори вратата и задумка по съседската. Никой не отговори. Заблъска и върху по-далечните. Без резултат. Обзе я паника и започна да вика за помощ. Върна се в апартамента и започна да обикаля из стаите, подскачайки на един крак. Продължи да вика. Вдигна отново телефонната слушалка. Никакъв звук. Тръгна да отваря прозореца, за да потърси помощ от някой случаен минувач, когато второ парче от чашата се заби в другата й пета. Изкрещя от силната болка и седна на земята. Кръвта беше навсякъде. Не знаеше внушава ли си или силите й наистина я напускаха. Захлипа. “Трябва да отида до банята за бинт.” Мисълта не идваше от нея, а отнякъде далече. Премреженият йй поглед попадна на лупата. Протегна се и я взе с едната ръка. С другата хвана жокера и приближи надписа към уреда. След десетина секундни взиране картината пред очите й да се замъглява и тя се олюля. Миг преди да се строполи на пода, успя да разчете текста от картата: “Did you miss? Try again!”


                                      (следва продължение)