автор: GARVAN

ГЛАВА 35
- ПЛЕМЕНИЦАТА -
- Ало, Калинче? Здрасти! Абе, Калинче, нали вчера те помолих..... Добре, Извинявай! Хайде, доскоро!
Жената на касата за билети в кино “Леонардо” затвори джиесема си и отново зачака зрители.
Днес беше денят, в който трябваше да посети чичо си. Само тя не го беше забравила. Веднъж, колежката и Калина, която днес щеше да я смени за следобедната смяна с половин час по-рано и беше казала, че сега никой не иска да си спомни за него, но когато почине веднага ще си припомнят! Има апартамент и всичките му роднини ще се сдавят като кучета, кой да докопа по-голям дял от него.
Калина пристигна не с половин, а с почти цял час по-рано.
- Хайде, Марче. Тръгвай!
- Калинче, много ми е неудобно, че те притеснявам....
Калина и се усмихна със съчувствие.
- Хайде, хайде! Нищо кой знае какво не е станало! Какво да правя вкъщи? Нали съм сама.... Внуците на училище, дъщерята и зетя на работа. Да гледам сериали ли?
- Благодаря ти! Непременно ще ти се реванширам!
- Да бе! Чичо ти как е?
Мария помръкна.
- Не е много добре напоследък! Пак стана много неспокоен. Отново получава халюцинации... Да бяхме държава като държава, да го дадем в някой приют. Ама нашите заведения за хора като него – заведения ли са?! Ще го уморят за няколко месеца!
Калина я потупа по гърба. Гръб на млада, но уморена и изтерзана от грижи жена.
- И твоята не е лесна, моето момиче. Хайде, тръгвай, тръгвай.
Загледа се след приведения гръб на колежката си. Толкова млада, а видяла толкова много в живота си! Без родители от седемнайсет годишна, после вдовица само на трийсет! И през цялото време само тя се грижи за душевно болния си чичо. И дечица си няма клетата....
- Два билета за прожекцията в деветнайсет часа, ако обичате!
- За кой филм, прощавайте? Бях се замислила за нещо.
.....................................
Тролеят спря рязко на спирката. Вероятно водачът я беше видял, че стои до вратата в последния момент, иначе най-вероятно нямаше да спре на тази спирка изобщо!
Мария Евлогиева слезе внимателно, така че да не стъпи в локвата и тръгна към блок номер триста трийсет и девет в ЖК “Тракия”. Там, съвсем сам, забравен от всичките си роднини, освен от нея, живееше чичо и. Шейсет и три годишният пенсиониран по болест учител по литература Стамат Ботев. Мария го посещаваше веднъж в седмицата. Говореше си с него, докато помиташе апартамента. Переше му дрехите, понякога миеше и прозорците. Ходеше и му купуваше лекарства и по нещо за ядене. Чичо и много обичаше кебапчета и винаги много се радваше, когато Мария го изненадваше с пластмасова тарелка с ароматното лакомство. Този път пак щеше да го зарадва. Днес беше взела заплата и преди да отиде при него щеше да мине през едно близко ресторантче, откъдето винаги му купуваше по три - четири кебапчета.
В ресторанта нямаше никой, освен неколцина подранили алкохолици.
Мария седна на една по-крайна маса и зачака келнера. Този път не беше келнер, а едно младо и хубаво момиче.
- Добър ден! Какво ще обичате?
- Добър ден. Три, не по-добре четири кебапчета за вкъщи, моля!
Момичето записа в тефтерчето си поръчката.
- Нещо друго?
Мария се изненада от спонтанното решение, което взе.
- Едно малко уиски и газирана вода, ако обичате.
- А такааааа.... - беше един от пияниците от другия край на заведението. Вътре беше тихо и всичко се чуваше.
- Айде, ако обичаш си гледай в чашата и не се обаждай, където не ти е работа! Ясна ли съм? – гласът на момичето далеч не беше толкова любезен, колкото беше преди секунда. – Какво уиски предпочитате?
- Българско, моля.
Сервитьорката се усмихна отново и се отдалечи. След по-малко от минута се върна с табла, на която имаше чаша с уиски, купичка лед, газирана вода и още една купичка, но с фъстъци.
- Станала е някаква грешка. Не съм поръчвала фъстъци. Момичето се усмихна още по-широко.
- Това е от заведението. Моля!
Някъде съвсем на близо се чу истеричния вой на полицейска сирена. След нея още една и още една. Сирените приближаваха все повече и повече.
- Ареее.... Пак гепиха някой кокошкар! Само кокошкари затварят напоследък, а големите босове никой не ги закача. – беше същият мъж, когото сервитьорката беше нахокала. Явно търсеше с кого да се заприказва. – На здраве, госпожице!
Беше извъртял на стола и гледаше сластно Мария.
- Що не седнете при мене? Не е готино такава мадама като вас да седи сама....
- Аз като дойда там, ще ти кажа, какво е редно и какво не! – беше барманът, едър, мургав младеж с остригана глава и обици и на двете уши. – Още един път, ако се обадиш и тая вечер ще спиш в болницата! Разбра ли? Ай ще ви се незнае и пиянството.... Питах разбра ли или да дойда да ти го кажа от по-близо?
- Да, ве.... Няма проблеми! – пияният явно знаеше, че едрия барман не се шегува.
След десет минути сервитьорката дойде пак.
- Кебапчетата са готови, но не ви ги донесох, за да са топлички, когато решите да тръгвате. Още нещо ще поръчате ли?
- Не, благодаря. Ще може ли сметката?
Сервитьорката явно никога не спираше да се усмихва.
- Секунда.... - в ръката и се появи бележникът за поръчки. – Точно седем лева. Касовият бон ще ви го дам след малко.
Мария извади портмонето си и сложи на масата една десетолевка.
- Донесете ми и кебапчетата.
- Добре.
Пиеше много рядко и въпреки че не беше изпила и половината от петдесетте грама алкохол се почувства леко замаяна. След две минути момичето се върна с рестото и тарелка, завита плътно с алуминиево фолио.
- Заповядайте.
- Благодаря ви! Довиждане.
- Довиждане! Заповядайте пак!
..................................
Беше влажно. Май пак щеше да завали. Докато изсъхне от предния дъжд и завали пак. Много дъждовна и студена есен се беше случила! До блока на чичо и имаше не повече от десет минути пеша, но в тия калища се вървеше много трудно. Щеше и се да побърза, за да не изстинат кебапчетата, но нямаше как. Всичко беше в кал!
След няколко минути заобикаляне на локви и балансиране по изпочупените плочки на няколко подобия на тротоари излезе на широкия, асфалтиран път, стигащ до блока на чичо и.
Целият блок сияеше в синьо от лампите на полицейските коли, спрени без какъвто и да било ред пред него. Сигурно това бяха колите, чиито сирени беше чула преди няколко минути в ресторанта.
Без да съзнава защо, Мария се затича.
..................................
- Искате ли нещо успокоително? В линейката сигурно имат....
Полицайката галеше по главата Мария, която седеше на пейката пред входа, където беше апартаментът на чичо и и гледаше с празен поглед редките храстчета от другата страна на алеята.
- Кога е станало?
- Не мога да ви кажа. Всеки момент ще пристигне съдебният лекар. Искате ли нещо за успокоение?
- Не. – Мария още стискаше тарелката с изстиналите кебапчета, вече ненужни на никого.
- Извинете, госпожо. Може ли да ви питаме нещо?
Мария вдигна празните си очи и погледна двамата мъже пред нея. Не беше видяла кога са се приближили.
- Ние сме от полицията. – каза по-младият от двамата. Сякаш в тази ситуация можеха да са някакви други!
- Съжалявам за чичо ви. - беше възрастният. - Може би, ако бяхме дошли по-рано.....
- Господин майор, ако искате да се отдръпна? – попита полицайката.
Вместо отговор по-младият полицай завъртя глава отрицателно.
- Ще мога ли да го видя?
- Засега не! Съжалявам. Трябва да минат някои процедури.... Откога не сте го виждали?
Мария вдигна рамене.
- Точно от една седмица.
- А да сте забелязали нещо странно в поведението му? Да ви е казвал нещо странно? Такива неща....
- Какво искате да ви кажа? Та чичо ми е....беше душевно болен! Какво разбирате под “странно”?
В този момент дойде и колата от съдебна медицина.
- Госпожо, ще трябва да дойдете с нас в управлението. Знам, че ви е много тежко, но се налага! Ще можете ли?
- А тя ще дойде ли?
От няколко минути Мария стискаше със свободната си ръка ръката на полицайката. С другата държеше кебапчетата. Младият полицай погледна колежката си въпросително. Тя кимна.
- Да, ще дойде. Ще се наложи да почакате тук....
- Господин полицай, защо дойдохте при чичо?
Младият се поколеба за секунда.
- Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но чичо ви беше заподозрян в тежко убийство. Много ми е неприятно да ви го съобщя, но към този момент самоубийството му само потвърждава подозренията ни!
Мария заплака пак. Този път полицайката не я попита дали иска успокоително, а направо помаха на лекарката от първата линейка да се приближи.