автор: miglena

В замък от рубинен пясък
с основи от неонови петолиния
и тринадесет кули, по една за всяко
лунно слепонощие
люби ме.
С орлови нокти
от дъх на опиум и коси на еделвайс
постеля изплети ми пред борова клада
и нека фениксът в теб и жар-птицата в мен
лумнат и възкръснат.
Писък на новоизлюпена стъпка
по брега на незримостта е ласката на миглите ти
по настръхналите котешки дъги на гърдите ми
и дори замръзналата река под прозореца
мърка в ледотопяща гальовност.
Любящо е.

Но когато ме въздигаш в икона
и поставяш живота си в дланите ми,
за да ги целуваш като твои, за да ме имаш,
за да съм по-твоя, отколкото сам принадлежиш
на себе си, не е ли повече притежание,
отколкото обич.
А после изчезваш из своите светове
и храниш вълците единаци по пущинаците
с късчета от сърцата ни, сякаш си техен ангел и
сякаш от това ще ти пораснат
криле за обичане.
И междувремието вие
от преизгладняло неприсъствие
докато шаманският ти пулс разбужда и сенките,
а елфи ме люлеят в обятията си и ме учат
как да те обичам безусловно.

Би изглеждало толкова невъзможно
да живеем по едно и също време в красотата на рая,
сред адски демони и все пак в земни тела
и измерения, ако не ни се случваше
непрекъснато.
Непонятна обич ли е
да се копнеем в докосването
и да се любим в бездните, които ни делят
и свързват едновременно.
Пропадам и летя.
Тъмата сияе с изумрудността на очите ти.
Ослепявам за слънчевостта навън.
Да се виждаме е зорнистост.
И сред полунощ.

В самодивска премяна
и с венец от пулсиращи ритми
пристъпвам към теб - Пришълец от безкрая,
и не, няма да те наричам „любов моя” ...
За да се любим
както тревата обича земята и дъжда,
както мъглата се слива с лъчите на зората,
както звездите се галят в танц
както живото не може
без смъртта
и нищо не е смъртно,
докато има воля за живот.
Вплитам срещите ни в знака за безкрайност.
Останалото е случвания.
Безсловесна любов.
Просто приказност на живо.

Така да е.
За теб, за мен,
за всички, които обичаме и ни обичат.