автор: khanbulgarski

Тичахме и едвам се държахме на краката си от изтощение. Карол провесена на гърба на Грегор след като се спъна и падна няколко пъти- умората й не позволяваща да поддържа нашето темпо. Бях загубил напълно представа за това, от колко време бягахме от преследващият ни отряд. Вече не виждах почти нищо пред себе си освен смътното сияние на призрака,
движещ се, по-правилно носещ се над земята в челото на малката ни колона. Единственото, което достигаше до замъгленото ми съзнание, бяха приближаващите викове на руснаците. Макар и да трябваше на свои ред да са почти смазани от умора, най-вероятно не бяха стояли почти непрекъснато будни от повече от 48 часа, бягащи и биещи се непрекъснато натоварени с тежка екипировка. „Не-помислих гневно- но те са просто скапани войници, а ние сме Кланът и бяхме по средата на може би най-важната мисия- Не- изръмжах най-вече на себе си, макар да бях сигурен че околните са ме чули- не бива да се предаваме, не бива да падаме, не точно сега, не и ние”. Продължихме с бясно темпо- през тесните коридори на някакво дълго подземие, обичайният пейзаж през поредното ни бягство, макар, че излизахме и навън пресичайки набързо някакви тесни, непознати улици за кратко, преди да връхлетим в следваща полу-разрушена сграда. Изкачвахме някакви руини, натрупани на огромна купчина в непознат двор. На два пъти спирахме, и изчаквахме в засада преследвачите си, сваляйки неколцина от тях, което ни спечелваше няколко минути преднина и ни струваше доста пълзене под непрекъснат обстрел. Добре, че в тези случаи се намирахме винаги на тясно или на извисена позиция, което не им позволи да ни заобиколят по фланговете и да ни притиснат с кръстосан огън. Извадихме невероятен късмет, „за пореден път-помислих си- после погледнах отново към Денис, продължаващ все така невъзмутимо да се носи на няколко крачки пред нас- като страж бдящ над своите. Трябваше да му отдам дължимото, по време на това бягство- чрез Хаген винаги успяваше да ни предупреди навреме за приближаваща или дебнеща опасност- в повечето случай не дочаквахме и превода на нашият парапсихолог- достатъчно ни бе да чуем онази странна реч която той излъчваше, сякаш изговаряше думите наобратно с някаква невъзможна интонация и скорост, придружен с остър пронизителен вой в главите ни, което бе предупреждение да сме изключително внимателни в следващите секунди. Денис винаги успяваше да избегне напредващите руски, отстъпващите или държащи упорито и без особен успех дадена позиция слаби немски части и да ни преведе през възможно най-безопасният маршрут. За съжаление, колкото и хитро и експедитивно да се придвижвахме недалеч зад нас винаги имаше преследвачи. Явно многото жертви дадени и тоталният им кървав провал в онази засада, изглежда бе алармирало доста голяма част от дивизията в тази част на града и ги бе хвърлило срещу нас, жадуващи кръв. Почти бях сигурен, че войниците зад нас сега не бяха същите, които ни последваха през коридорите на сградата където Денис ни се яви. Почти бях сигурен, че ни и настигаха. „Още малко- чух Хаген да вика- остри хрипове излизащи от гърлото му, задавяйки гласът му в безмилостна кашлица- близо сме- каза отново той, след като възстанови достъпът си на кислород- чувам те, още малко, бързаме колкото можем по дяволите”. Този път не чух отново познатото вече шептене и вой, изглежда тялото ми и сетивата му съвсем бяха отказали влизайки в някакъв автоматичен съхранителен режим. Имахме си и специална тренировка за екстремни натоварвания- спомних си без нужда- и изглежда сега се включваше на практика. Експериментално обучение или не, нещо накара краката ми да изминат още няколко десетки метри, преди да последваме Денис и да завием почти под прав ъгъл на едно затрупано от всички други страни, освен една, кръстовище и да се наложи да спрем така внезапно, че почти се спънахме. Грегор нямаше нашата подвижност и се строполи по гръб с внезапно събудената Карол, едва успяваща да се претърколи преди гигантът да я затисне. Реших, че после ще му сритам задника, ако мога, за това. Сега обаче, призракът бе изчезнал и пред нас стояха множество мъже, прикрити зад набързо вдигната от отломки, висока до кръста стена насочили оръжия към нас и наблюдаващи ни мълчаливо и без особен интерес. Погледът ми се спря и на едно огромно дуло, гледащо ме право в очите, и на друго по-малко целещо се в гърдите ми. В този момент иззад облаците и гъстият пушек за секунда се показа слънцето и ярко освети цялата бойна част пред нас- красота!- като ангелите на апокалипсиса идващи в железни колесници за душите ни. Приготвих се да усетя ударите, когато забелязах по-внимателно очертанията на танка- мътните ме взели- „Ей- извиках- това е Тигър- почти задавяйки се и припомняйки си разузнавателните данни, които успях да събера за единственият останал в Берлин батальон от тези хубавци- тези са наши момчета. “Eй, не стреляйте, ние сме SS. Не съм сигурен дали ме чуха, но бях убеден че не ни обърнаха никакво внимание. Едно брадато лице привлече вниманието на всички ни провиквайки се на познат език- от толкова руски наоколо бе започнало да ми писва- „залегнете, скапаняци веднага , долу, долу, долу, огън- бийте ги, бийте ги силно. Мълниеносно плонжирах напред, хващайки Карол и сгромолясващ се заедно с нея на земята. Обърнах се и погледнах зад нас, веднага щом се озовах там. Забелязах две неща- първо останалите от Клана бяха последвали примера ми, забили носове в пръстта, а второто нещо бяха поне няколко десетки тежковъоръжени славянски лица съвсем близо до нас, погледите им смесица от ужас и объркване. Оръжията на повечето сочещи ненужно на мястото където преди секунда се намираха гърбовете ни. И тогава Тигърът запя своята смъртоносна мелодия. Първо картечницата, после и оръдието изстреляха смъртоносният си товар, който като с невидима коса порази редиците на руснаците, пръскащи кръв и строшени кости по земята наоколо. Закрих очите на детето- ненужно защото вероятно бе виждала и по-ужасни гледни в този ад на Земята. В този миг зачаткаха и автоматичните оръжия на немците, пронизвайки още няколко руски войници. Малцина от оцелелите този пръв ужасен залп се пръснаха умело настрани и дори успяха да открият огън на свой ред. Силно впечатлен, се зачудих на бързината и реакцията им в ужасната засада, на която неволно ги натъкнахме. Цяло щастие за нас бе и фактът, че попаднахме на немски части, а не на руски- защото в противен случай досега да сме мъртви всички. Тигърът отново изгърмя с основното си оръдие и голямо количество пръст и отломки се посипаха по нас, което отново за миг скри гледката наоколо. Това обаче не ми попречи да чуя как някой изпищя пронизително. Въпреки фактът, че нямах никаква видимост в следващите секунди, усещах свистенето на десетки куршуми притеснително близо над главите ни. Само се молех някой от руснаците да не реши в последният момент да насочи оръжието си към нас, тъй като представлявахме много по-желана, след дългото преследване мишена, отколкото добре скритите врагове зад барикадата. Но за наше щастие руснаците бяха твърде заети да се опитват да се спасят и като че ли бяха напълно забравили за нашето съществуване. Когато можех отново да виждам, се концентрирах за миг над учестеното дишане на Карол, и след като се убедих че е все още добре, погледът ми отново се спря на онези двама- трима войници, които бяха показали невероятно обучение, дори за критериите на Клана и единствени реагираха зашеметяващо бързо в безнадеждната ситуация. Тогава забелязах, че точно те са облечени в абсолютно черни униформи, без отличителни знаци за ранг или бойна част. Един от тях се бе добрал до близкият ъгъл, прицели се откри хладнокръвно огън към немските войници. Хвърлих бърз поглед натам и видях, че в резултат един от тях се срива на земята с продупчено чело. Няколко автомата и пушки се насочиха към руснака, но той вече не беше там. С невероятен плонж и след това бързо претъркаляне, той се озова по средата на улицата и почти напълно се скри зад тялото на мъртъв свой другар. Видях, че немските куршуми не успяха да го достигнат, тъй като вниманието на всички бе внезапно привлечено от учестена стрелба от друг руснак, който напълно ме шокира тъй като незнайно как се бе озовал на балкон поне три метра над земята, според моята преценка. Знаех, че аз не мога да се кача там толкова бързо, и това ме накара да се почувствам нервен. Двама мой сънародници, сравнително добре прикрити и само на няколко метра от мен отхвръкнаха назад с продупчени гърди. В този момент обаче картечницата на Тигъра насочи вниманието си към балкона и го обсипа с куршуми. Всичко избухна в пелена от фин прах и отчупена мазилка. Руснакът буквално бе пометен от позицията си и тялото му тупна пронизано на множество места на земята. Останалите, и аз самият насочихме вниманието си към другият, прикрил се зад нечие тяло, но сега злобно ухилен, лицето му някак странно и плашещо, а оръжието му насочено право в челото ми. Нямах време да извикам когато то изгърмя. Инстинктивно стиснах очи, но куршумът удари само сантиметри от главата на Карол свита до ръката ми. Тогава разбрах, че той не се целеше в мен, а в детето, което едновременно ме озадачи и разгневи. Защо нея, по-дяволите. Знаех, че нямам време, отместих детето и изложих изцяло гърба си към стрелеца, скривайки нейното тяло. Въпреки това знаех, че от това разстояние куршумът му е най-вероятно да премине и през двама ни преди да срещне истинска преграда. Нов изстрел обаче не последва и след като повечето руснаци сега лежаха мъртви или умиращи германците обърнаха изцяло огънят си към руснака. Много от тях видяха къде бе насочен първият му изстрел и с гневни викове откриха огън към позицията му. Останах легнал с лице към тях и не успях да видя резултата, но го отгатнах. Почти сигурен за неизбежният изход от стрелбата на толкова много хора към един, надявайки се само да успеят да го спипат преди той да успее отново да стреля, се замислих сериозно над шокираните им лица, когато някой изкрещя да преустановят огъня и останалите започнаха нервно да се оглеждат. Неприятната мисъл, че смъртоносният руснак не е пропуснал в стрелбата си срещу Карол, а сякаш бе отправил предупреждение започна да се прокрадва в съзнанието ми- почти като обещание за нова среща- помислих си когато се обърнах и не видях тялото му там, където трябваше да лежи мъртво. Когато по-късно попитах войниците и Хаген, който в този момент е гледал заедно с тях в тази посока, твърдяха че кучият му син се е движел толкова бързо, че никой ясно не е успял да види къде е отишъл или как въобще се е спасил. Кои бяха тези хора? Замислих се за шансове ни за оцеляване и почти напълно изгубих надежда. Редовите войници си бяха просто редови войници, а не професионалисти- наборници, които можеха лесно да бъдат подведени и неутрализирани, когато не ни превъзхождаха числено и то с много. Но тези странни хора, скрити сред преследващата ни група, нямаха нищо общо с тях- те бяха дори нещо много повече от професионалисти. Защото професионалистите щяха да загинат при такава стрелба към тях и който и да е, дори от Кланът щеше да е също мъртъв в тази ситуация без изход. Но той го бе намерил, и дори Хаген не е успял да разбере точно какво се бе случило. Тогава си спомних ужасно изкривеното му, сякаш пълно със злоба и подигравка лице, гледащо ме право в очите. Само да не беше тази проклета усмивка. И тогава разбрах- този човек, и вероятно други като него, бяха след нас.