автор: GARVAN

ГЛАВА 29
- ПРОФЕСОРЪТ -
О, Боже.... Какво ти става, бе човек!? Стегни се! Че си остарял вече, остарял си, но не ти е време да изкуфяваш!
Не може до смъртта си да скърбиш! И без това, едва ли ще живееш още десетилетия!
Професор Методи Попстанчов бършеше сълзите си пред огледалото. Щеше да има посетители и беше решил да се избръсне. И какво, по дяволите, му трябваше да се разхожда толкова рано по улиците?! Съвсем близо, до дома си, срещу хлебарницата видя един гълъб. Най-обикновен гълъб. Сигурно много стар или просто болен, защото не можеше да лети. Тъкмо професорът тръгна към него, за да види отблизо защо гълъбът само ходи, а не лети, едно бездомно куче изскочи зад кофата за боклук и го захапа за врата. Гълъбът само потрепна с криле и умря, а кучето го отнесе кой знае къде. Попстанчов се разстрои много. Трябва да се стегне, не може да посрещне хората така, в това състояние! Отдавна вече не се занимава с научна дейност и за това днешната среща е особено важна! Трябва да е на висота!
Наплиска лицето си със студена вода и се огледа. Напоследък не се бръснеше изобщо и сега изглеждаше странно в очите си. Преди години, когато още работеше по осемнайсет часа на ден, също ходеше с брада, но тогава това беше по-скоро по принуда, отколкото заради някаква суета. Просто тогава трудно си позволяваше да отдели десетина минути за бръснене! Отвори шкафчето над мивката и потърси някакъв автършейв. Нямаше. Професорът вдигна рамене и отиде да се преоблече. Пътьом погледна стенния часовник. Беше десет и трийсет. Имаше още цял час докато гостите му дойдат. Отказа се да се облича толкова рано и седна да прегледа вестника. Както винаги нямаше почти нищо, което да го заинтересува, но за да убие времето започна да чете статиите подред, от първата страница. Статията за убийството на престъпника, което беше станало преди една вечер, беше много голяма, но не я прочете. Прескочи я и продължи нататък. Времето вървеше бързо. Дори и не успя да разбере, как стигна до спортните страници. Написаното там съвсем не го интересуваше! Вече беше единайсет и петнайсет. Време беше да се облече. За малко му стана смешно, смешно му беше, че се вълнува така, сякаш щеше да изнася важен доклад, както едно време. Отиде до спалнята и започна да се съблича. Свали стария анцуг и го набута набързо в гардероба. Обу си сив вълнен панталон и облече почти нов пуловер в бордо, също вълнен. Огледа се в голямото огледало до гардероба и се намръщи. Дрехите му имаха нужда от гладене, малка нужда, но имаха! Махна с ръка и отиде да се среше. След още две минути беше готов. Позачуди се дали да не си облече и сако, но се отказа. Кой, за Бога носи сако у дома?! На вратата се почука, звънецът не работеше от има - няма година.
- Момент! – трябваше поне да се обуе! Набързо извади едни кожени мокасини и ги нахлузи.
Хвърли си още един поглед в огледалото и отвори вратата. На прага седяха трима души. Първият беше набит здравеняк с бели коси и мустаци, сплескан нос и сиво палто. Вторият беше млад човек с кожено яке, прошарена брада на поне четири дни и белег, кой- то я загрозяваше много. Имаше нещо особено в погледа му! Третия професорът познаваше. Беше племенникът му.
- Здрасти, чичо! - Папаташки придърпа професора към себе си и го прегърна
- Как си момчето ми? Ц, ц, ц,.... Забрави ти чичо си, еееееей! Страшна работа сте това младите! Заповядайте, заповядайте! Чувствайте се като у дома си!
Здравенякът така стисна ръката на Попстанчов, че за малко професорът да извика.
- Чичо, това са колегите, които работят по случая. Майор Вълчанов - Вълчанов кимна. - И лейтенант Георгиев.
Георгиев кимна с усмивка.
- Професоре, за мен е удоволствие да се запознаем! Много бих искал да ви кажа, че съм чувал много за вас, но за съжаление не е така. Надявам се да ме извините.
Георгиев беше искрен.
- Нищо младежо! Моята професия не предполага голяма популярност и затова е нормално хората да не ни познават нас, практикуващите я! Е, има, безспорно, и някои изключения....
- Чичо има на предвид Томас Харис. Авторът на романите за канибала Ханибал Лектър. С чичо са приятели.
Георгиев се опули от изненада.
- Сериозно ли?
- Е, чак приятели....поддържахме кореспонденция допреди няколко години. Но моля ви, нека не стърчим така в коридора. Заповядайте в хола. Вълчанов започна да си развързва обувките.
- Моля ви, какво правите, не се събувайте, не е нужно! Моля ви!
Четиримата влязоха в големия хол. Обстановката беше много изискана. Георгиев се загледа в една картина на стената срещу телевизора.
- Господин професор, това Златю Бояджиев ли е?
- Браво, браво младежо! Признавам си, изненадан съм и то много! Как разбрахте?
Георгиев се усмихна като човек – обект на голям комплимент.
- Защо сте изненадан? Напоследък вицовете за полицаи губят доста от актуалността си.
И четиримата се засмяха.
- Изненадан съм, защото тази картина не е известна на много хора. Даже, бих казал, е, че не е известна на никого. Е, почти на никого.... Златю, мир на праха му, ми я подари преди петдесет и няколко години. Сядайте, сядайте, моля! Какво да ви почерпя? Да ви кажа, не съм много подготвен за гости.... Откакто жена ми почина преди две години, тук почти никой не идва. Старите хора това ги чака – забрава и печал. - професорът усети, че очите му се навлажня- ват. Тримата му гости го гледаха със съжаление. Да беше само племенникът му, иди – дойди. Пред него можеше да си поплаче, но в случая..... Трябваше да се стегне!
- Но това е, както се казва, животът! Та така.... По едно уиски? Ранко е, но... пълнолетни сме, няма кой да ни се скара! Ха, ха, ха!
- Не, благодарим ви професоре! - малко нервно отговори Вълчанов. – На работа сме, разбирате....
Професорът поклати глава.
- Да, разбира се. Ами тогава кафе, чай? А, сетих се! Имам страхотен чай! Мате. От Парагвай! Какво ще кажете?
Изненадващо нечий телефон иззвъня.
- Прощавайте. – Георгиев бръкна във вътрешният джоб на якето си и измъкна телефона. Професорът забеляза, че погледът му се задържа малко повече от необходимото върху екрана на апарата.
- Да! Кажи, има ли нещо? - лицето на Георгиев видимо пребледня. - Не мога сега, на работа съм! Ще ти се обадя! Чао!
- Да, по едно чайче може, мерси професоре! - Вълчанов имаше безгрижен вид.
След няколко минути Попстанчов се върна в хола с поднос, върху който бяха наредени четири комплекта за чай, чиния със сладки и голям чайник, от който се носеше приятен аромат.
- Така, след малко можем да поговорим - с усмивка каза професорът, докато разливаше чая по чашите.
Георгиев с изненада наблюдаваше, колко е стабилна ръката на възрастния човек. От Папаташки беше разбрал, че е на повече от осемдесет години!
- Господин лейтенант, може ли да ви попитам нещо?
- Да, кажете.- Георгиев беше изненадан.
На лицето на професора се беше появил особен израз.
- От кога не пиете?
Очите на Георгиев станаха кръгли.
- Не се изненадвайте, това ми е професия! Та отколко време? Два - три месеца? Не са повече от три, нали?
- Чичо, моля те.....
- Еееее, остави малко стария си чичо да погъделичка суетата си! Нали не се сърдите, господин лейтенант?
- Не, не се сърдя! Недоумявам обаче как разбрахте?
Старият човек се засмя.
- Навик, професионална деформация. Наречете го, както искате, но това е нещо, с което ще си умра. Още щом попитах дали ще пием уиски забелязах няколко признака на нервност. Признаци, които обикновено отсъстват при хората, у които липсва алкохолна зависимост. Как се справяте?
- Благодаря, добре! Не ми липсва алкохолът, ако това.....
- Разбира се, че ви липсва! И ще ви липсва винаги! Повярвайте! Въпросът е, че трябва да осъзнаете, че това, което никога няма да ви липсва са негативните последици от алкохола, а не самият алкохол! Ако желаете можем някой друг път да поговорим повече за това. Само двамата.
Георгиев се усмихна стеснително.
- Е, нека да започнем. С какво може да ви бъде полезен един стар, грохнал и забравен от всички психиатър?
- Хайде сега, чичо..... Как ще си забравен!? – каза разсеяно Папаташки, докато ровеше из чантата си. – Ето, заповядай. Това са документите по престъплението, които преценихме, че ще ти послужат, за да си направиш изводи и да ни посъветваш, какво и къде да търсим. Предупреждавам те, че някои от снимките са много отблъскващи!
Професорът се усмихна с ирония.
- Макар и психиатър, все пак съм медик, така че някоя и друга снимка на труп няма да ме разстроят кой знае колко. Я да видим сега какво има тук?
Професорът носеше очила, чиито рамки са били на мода вероятно преди началото на хипи движението. Всички мълчаха и гледаха, как стрият човек бързо прехвърля страниците, оставя ги на страни, разглежда някоя определена снимка и след това отново започва бързо да чете докладите на специалистите по уликите.
Изненадваща беше концентрацията на възрастния човек и способността му да обработи толкова информация за такова кратко време! Отне му не повече от трийсет и пет – четирийсет минути, за да прочете всичко! Внимателно подреди всичко, както беше преди да го вземе и го остави на масата пред себе си.
- Аз, разбира се, не съм криминалист и не знам как да сте стигнали до извода, че убиецът е бил сам, но ако приемем, че е така ми се струва, че има два варианта на това как ще протече всичко оттук нататък.
Вълчанов свъси вежди неразбиращо.
- Преди време ми се случи да обсъждам в Москва подобен случай с колегата ми професор Букановски....
- Това е човекът, който е помогнал да заловят канибала Чикатило. – с гордост поясни Папаташки. – Чичо му е приятел!
Попстанчов го погледна с укор и продължи.
- Според колегата...
- Букановски е първият “профайлър”!
- Ще те изгоня, ако още веднъж ме прекъснеш! Чу ли?
- Трябва да му се признае.....
- Млъкни бе!
Вълчанов и Георгиев се засмяха.
- Ей, че сте проклети това младите! – професорът намести очилата си. - Та според Букановски, при сходни на това убийства, трябва да се търси определено послание, което те вероятно носят. Звучи лесно, но на практика е почти невъзможно да се открие такова. Така е, защото обикновено, самият извършител не съзнава, че оставя послания. Все пак говорим за душевно разтроени хора....
Професорът отпи от изстиналия чай и се намръщи.
- Тук, при този случай имаме налице несъмнено брутално, направо садистично убийство, с отрязани ръце. Тук пише, че според съдебния колега, ръцете са отрязани преди смъртта...
- Смъртта е причинена от кръвозагубата от раните от ампутацията. – каза Георгиев.
- Дааа....това е смущаващо! Много! Дааа... Още чай?
- Да, ако обичате. Но преди това, моля ви, обяснете какво ви смущава. - Георгиев изглеждаше нетърпелив. Вълчанов също.
- Първо чаят.
След десетина минути чаят димеше в чашите и професорът продължи.
- Всичко е прекалено демонстративно! На пръв поглед е като дело на душевно болен и разбира се е твърде вероятно да е! Но нещо ме смущава. Ако е бил психопат то нещата едва ли щяха да са толкова организирани! За разлика от това как стоят нещата в бестселърите на колегата Харис, в реалния живот нещата не стоят точно така.
- Значи според вас това не е дело на болен човек?
- Не съм казал това господин лейтенант, нали сте лейтенант?
Георгиев кимна.
- Много е вероятно да е психически обременен, но да не е бил на лечение по ред причини. Знаете ли, че по-малко от петнайсет процента от психично болните у нас стигат до кабинетите въобще?! А тези, които са лекувани, са още по-малко!
- Добре де, а какъв човек трябва да търсим според вас? - каза Вълчанов, докато си бършеше мустаците, навлажнени от чая.
Професорът се засмя, като на въпрос, зададен от някой любопитен ученик.
- Много е трудно да ви дам категоричен отговор на този въпрос! Особено, когато нямах почти никакво време да се запозная по-обстойно с материалите, които ми донесохте.
Взе внимателно чашата си и отпи няколко малки глътки, загледан в една от снимките.
- Ръцете....защо точно ръцете? Ако, да речем, му беше отрязан пениса, веднага щях да ви препоръчам да потърсите заподозрени сред жертви на евентуално изнасилване, извършено от него.
- Вече проверихме една такава възможност, но напразно! Потенциално заподозреният не е в България от много време.
Професорът кимна.
- Не, не е това! Защо мисля така? Много ще ми е трудно да ви го обясня с две думи, но ви препоръчвам да не се концентрирате върху отмъщение със сексуален мотив. Разбира се, не ви казвам да го зачеркнете категорично, но това за мен не е посоката, в която да работите! Това е само лично мнение и то въз основа на един повърхностен поглед върху случая и фактите.
Телефонът на Папаташки забибитка.
- Извинете ме за момент. Да, моля. А, да!
За момент се заслуша в гласа от другата страна.
- Това сигурно ли е? Добре, дочуване. – прибра телефона в калъфа и погледна към Вълчанов. - Отпечатъците, които открихме по ноктите, не съвпадат със съхраняваните в базите с данни от нито едно РПУ в страната. Жалко, много разчитах това да разреши случая!
- Мамка му! Извинете професоре......
- Нищо, нищо майоре! – старият човек се засмя. – Аз като съм учен да не би да не псувам!? Знаете ли какво!? Защо не ми оставите материалите, ако е възможно разбира се? Може пък и да забележа нещо, което да ми е убягнало сега.
- Разбира се! - каза Вълчанов. – Моля ви, обаче да ги пазите добре, защото по принцип са поверителни, а и никой, освен нас тримата, не знае, че сме при вас! Това, което правим е незаконно така, че....
- Не се безпокойте! Съжалявам, че не можах да съм ви от особена полза!
Отново нечий телефон зазвъня. Този път отново на Георгиев.
- Казах ти, че съм зает! Извинявай, но не мога да говоря сега! Към колко да.....
Явно от другата страна му затвориха преждевременно.
- Чичо, благодарим ти за всичко! Ще вървим и друга работа ни чака! Ти разгледай пак материалите на спокойствие и ако има нещо ми звънни!
- Разчитай, че ако има нещо на следващата минута ще знаеш! А вие, господин лейтенант, ако искате да си поговорите с мен по вашия въпрос, можете да дойдете при мен когато пожелаете! Почти през цялото време съм си у дома.
Георгиев се беше изчервил като ученичка, но явно не слушаше, какво му говори професорът.
- Благодаря ви! Надявам се да имам време.....
Тримата вече бяха станали.
- Много ви благодаря професоре! Наистина съм ви задължен. - Вълчанов стисна ръката на професора, този път по-леко, отколкото на идване. – Не, че такива изроди като тоя заслужават по-красива смърт, но....
Попстанчов се засмя.
- Има нещо вярно в това. И аз ви благодаря! Нямате си представа колко се радвам, че има още хора, които да ме смятат за полезен. Не, че бях де.....
- Разбира се, че беше чичо! И това ще ни е от полза!
- Само още нещо, господин професор. – Георгиев още беше изчервен. – Смятате ли, че изобщо има смисъл да търсим потенциален заподозрян в психиатриите?
- Да! Категорично! Може и да не е бил лекуван никога, но трябва да проверите! Дори ще ви посъветвам да не хабите много сили по другите психиатрии, а първо да проверите тук, в Пловдив. Такива хора, не е задължително, но по правило не са миграционни типове, ако ме разбирате какво искам да ви кажа. Не са склонни да сменят мястото си на живот, работа и тъй нататък. Привързани са към средата си на живот. Но пак ви казвам – това е само препоръка! В никой случай не трябва да се смята за категоричен извод!
Вълчанов вече държеше една цигара в ръка и я въртеше нервно.
- Няма да ви бавя повече! Ако имам да ви кажа още нещо, след като се запозная по-детайлно с материалите, ще се свържа с племенника си!
Тримата тръгнаха към вратата. Апартаментът беше много голям, но някак мрачен, въпреки светлите тонове, в които беше обзаведен. Липсата на жена се усещаше във всичко. Преди да си тръгнат гостите отново подадоха ръка на домакина, а Папаташки пак го прегърна.
- Пък, ако се сетите, някой път наминете да си побъбрим или да гледаме някой мач. За мен ще е удоволствие да изгледаме заедно някоя боксова среща,
господин майор.
- И за мен ще е удоволствие, професоре! Доскоро!
Професорът изчака да се качат в асансьора и затвори вратата. Отново беше сам, но се чувстваше много по-добре! Пак, макар и за кратко, се почувства жив!
Огледа се в коридора. Не беше чак толкова мрачен. В горния десен ъгъл на другия му край, един паяк си беше изплел прекрасна паяжина. Беше като нарисувана! Професорът се приближи и се загледа в нея. Колко странно... Сам, без ничия помощ, без план и каквито и да било схеми, освен тези, начертани преди милиони години в инстинктите на прадедите му, паякът си беше изплел прекрасен дом! Съвършен дом! Дом, в който да живее и който да му доставя храна! Задълженията на паяка към дома му се изчерпват само с това да го изплете и да го почиства понякога.
“Няма да го махам, нека си живее там!” – помисли си старият учен. – “Този, който го е настанил там, знае по-добре от мен защо точно тук и сега!”
Отиде до прозореца, който гледаше към улицата и се загледа в двамата мъже и племенника си, които преди по-малко от три минути си бяха тръгнали. Защо ли още седяха на тротоара пред болка? Пак започваше да вали. През последните дни валеше много често. “Интересно, дали дъждът е измил някоя улика, която е щяла да им помогне да стигнат по-лесно до убиеца?! Дано да не е така! Случаят беше, безспорно, интересен! Разбира се, ако не беше някоя” - усмихна се горчиво - “мафиотска саморазправа! За съжаление такива неща бяха станали банални в България! Много жалко!”
Жалко и за ония години, в които можеше да си позволи да се обади на приятеля си Букановски в Русия и да поиска и неговото мнение. Или пък на някой друг колега, или пък на всички колеги, които смяташе, че могат да помогнат.....Тия години си бяха отишли безвъзвратно! Жалко, с пенсия от двеста и трийсет лева не можеше да си го позволи!
Тримата полицаи още бяха долу. Младият, лекуващ се алкохолик пак държеше джиесема си на ухото. Изглежда чакаше да му отговорят от другата страна. След няколко секунди се отказа. Едно такси спря пред тях и тримата се качиха в него. Какви времена! Полицаите да се предвижват в работно време с каквото намерят, а не със служебни коли! Добре, че поне могат да си позволят такси! Скапани времена, за съжаление!
Мдаааа.... Да убиеш някой, не като го застреляш или, да речем да го блъснеш с кола, а да му отрежеш ръцете и да оставиш кръвта му да изтече! На публично място, с риск да те видят всеки момент! Да, трябва да си доста ненормален, за да направиш такова нещо! Отиде до масата и без да сяда се загледа в папката с материалите. Без да разбира защо беше сигурен, че пътят към извършителя е или много елементарен или страшно сложен! Още от студент безусловно вярваше, че в психиатрията трябва да се вслушваш в интуицията си! Психичните заболявания са много често неразбираеми дори и за самите психиатри. В такива случаи интуицията е незаменим помощник и сега неговата тренирана с десетилетия интуиция му казваше, че проблемът с това убийство има само две решения. Какви точно не знаеше, но беше сигурен, че първото ще е невероятно елементарно, а второто, казано просто, не е решение! Вторият вариант е убийството да не се разкрие никога!
Събра празните чаени чаши върху подноса, взе чайника в ръка и отиде да ги измие в кухнята. Реши днес да не обядва. Точно като едно време, когато имаше някаква работа, изискваща голяма концентрация. Вярваше, че на празен стомах се мисли по-добре. Изведнъж се засмя на глас над мивката. Заряза чиниите и чашите с течащата върху тях вода и както беше с мокри ръце отиде в хола и пусна телевизора. Намери МТV и увеличи звука почти докрай. След това се върна в кухнята и продължи с миенето. След секунди забеляза, че се поклаща в ритъма на някаква песен на френски. Засмя се пак. Беше жив! И необходим на някого! Страхотно, а старче! От къде ще ти хрумне, че на над осемдесет години ще те търсят за помощ от милицията, пардон, полицията?! Ако и Стояна беше жива щеше да е напълно щастлив! Нищо! Сега сигурно го гледа от горе и е страшно горда с него!