автор: lisiza

(продължение)
... В началото на май след пролетната ваканция, Дарина се зае с ремонта на стаята си в общежитието. Общината отпускаше за млади специалисти стаи по препоръка на ръководителя. Директорката Радоева се бе заела с това, но общината бавеше отговора си почти цяла година, а когато пристигна решението, домакинката все не намираше време да й връчи ключа. Живееше там почти нелегално.
Веднъж успя да разгледа стаите за специалисти. Хареса си две – една на втория етаж с балкон към реката и крайната на последният етаж. Речната влага на първата стая не бе добра за здравето й и тя остана във втората. В нея антрето бе голямо, банята също и със запазени бели плочки и почти нов фаянс. Единственият лукс в жилището. В антрето бе преместила стар чин и върху него се събираше цялото домакинство, подредено не без помощта на Маринова. Винаги даваше съвет, дори как да си свари билков чай. Но след разговора в кабинета на Новева, новият балатум на пода, изчистените и стегнати мебели, светналите прозорци и създадения малък уют й се сториха ненужни. Стаята бе само нейна, по нищо не можеше да се сравни с богатия й предишен дом. Но там не беше свободна, не можеше да премести, дори прашинка, без съгласието на бившия си съпруг. Всичко се проваляше в този час с разговора. Тя едва сега осъзна сериозността на положението си. Недоумението как е могла да стигне дотук, но ето че се случваше.
Когато влезе в учителската след разговора с Новева се зарадва, че е сама, но за кратко. Вратата се отвори и със звънеца влетя суматохата на голямото междучасие. Тя се загледа в нашарените вече контролни, но усещаше любопитните погледи на колегите. От разговора не бяха минали и пет минути, а вече знаеха. Тя нямаше какво да крие, но те търсеха следа, с която да запълнят „прозорците” си, някъде на кафе. Дарина се усмихна горчиво. От всичко най-обичаше тези прозорци в свободното време между часовете, когато се виждаше с Ваня. Говореха за едни и същи неща, но в приятелството нямаше досадни и повтарящи се разговори.
Скоро и тя тръгна и ето я в тази своя, чужда стая. Слънцето се бе скрило и само блясъкът му в къщите отсреща съживяваше със светлината си голямата и празна стая. Заради красиво подредените къщи и зелените върхове на Ридо, Дарина бе избрал източната стая. До прозореца бе сложила чин, нейното бюро и оттам можеше спокойно да гледа към следата оставяна всеки ден от залеза. Нямаше нищо по-красиво от това, да се буди с първите лъчи на слънцето и да гледа последните му отблясъци по прозорците на къщите отсреща. Но това не я зарадва, пред неизбежната тежест на въпроса, сега накъде, какво да прави, какво е направила, чия вина изкупва, и чия грешка я е довела до тук.
Младата жена се преоблече в спортни дрехи и с кучето излязоха навън. Обикновено след работа си готвеше супа или друга по-проста храна, която разпределяше за три дни напред, но днес реши да хапне нещо навън, беше се изморила от всичкото това пестене. Особено по време на разходка с кучето й се искаше нещо сладко, като шоколад с ядки, прясно изпечена вафла или сочна торта, кафе с някоя сладка или голяма порция пържени картофи, но подтискаше желанията си и ги залъгваше с пликче слънчогледови семки. Другите от общежитието също чоплеха семки след работа, седнали на недостроената стена, ограждаща Искър. Като нямаха какво друго да правят, чоплеха семки и си разказваха случки. Дарина чоплеше, за да прикрие глада си и да ги послуша, макар че нямаше с какво да я изненадат. Една клюка преминаваше града за ден и се предъвкваше с нюанси. Но си оставаше същата.
Този следобед бе прекрасен. Ниските облаци спираха горещите лъчи и те се прокрадваха, без да дразнят кожата и очите. Искър пръскаше влага, водата бе бистра и отдалеч се чуваха гласовете на децата, играещи във водата. Търсеха риба.
Алеята от общежитието до реката обграждаше голям терен за игра на футбол, място за разходка не само за живеещите на близо. В долната си част завършваше с мост боядисан в червено и голямо асфалтирано пространство, пригодено за панаира в понеделник. Край реката вървеше стена, недостроена, но удобна за сядане и почивка. В този час по нея седяха небързащи за никъде млади майки с децата си, няколко кучета със стопаните си и стари хора, излезли да подишат свеж въздух.
Дарина поседна на парапета и се загледа към планината. По-късно с кучето ще продължат по алеята нагоре, която продължаваше с пътека покрай реката и водеше в Лаго. Тази местност бе красива, с малките си криволичещи пътеки из гората, с шума от реката, която ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Там си бе намерила място, скрито от брега и близо до камъните, по които бягаше Искър. Шумът я успокояваше, връщаше й спокойствието и с водата край нея отшумяваха и отлитаха неприятностите на деня.
Младата жена тръгна към висящия мост, наречен Червения. Кучето изтича след нея радостно, това означаваше, че отиват при Агнеса.
Агнеса живееше на две преки от моста, не ги очакваше, но скоро се преоблече и тръгнаха по маршрута си към Лаговито, крайния квартал, през другият мост над общежитието и оттам към стадиона. Там в едно капанче, обикновено спираше разходката им пред голяма чиния с пържени картофи и цаца.
Агнеса не умееше да крие тайни, особено ако се отнасяха до приятелите й. Дарина улови нерешителният й поглед и се засмя.
- Хайде, не си на изпит, казвай какво има.
Агнеса се поколеба, но нямаше смисъл да крие.
- Нали знаеш, че Димитрина, кака Дими,- Поправи се тя,- е свекърва на съседката ми отдясно. Днес направи торта, дойде кака Дими и разказа клюките в училище.
- Я чакай, - Изобщо не бе изненадана, - днес не си била в училище, но знаеш какво се е случило? Тази кака Дими да не работи в пощата?
- В коя поща,- не разбра Агнеса, но се засмя, - да в пощата, ама на клюките. Тя разказа, че била при Радоева за малко на гости и директорката я попитала какво прави...
- Сигурно става въпрос за мен. Колко съм известна само!
- Така е, но не точно както го искаш. Вече се знае за случая, но не знаят името на учителката.
Дарина поклати глава.
- Има кой да им го каже, доброжелатели много.
- Вярно е, но директорката била обезпокоена, прекъснали кратката отпуска, която си взела и умуват.
- Дали да ме уволнят или да потулят случая.
- По-скоро да потулят. Учениците от моят клас вече ми споделиха за историята с бала. Щом те знаят, знае го цялото училище и...
- ...и.. целият град, да е жива и здрава Бонка! Каква услуга само ми направи. Ето вече дишам спокойно и мога да ти го демонстрирам. Искаш ли да се кача на онова дърво?
- Стой, знам, че ще се качиш, по-добре направи циганско колело.
- Няма проблем, само дето е светло.
- Защо, да не ние за първи път да се катерим по дърветата?
- Да, но след дискотека, по тъмно, когато не могат да видат как две учителки се връщат в първи клас!
- Другите не го могат!
- Да, защото и ние не сме като тях! Неси, Неси ти си си най-добре!- Каза любимата си мъдрост Дарина, така приключваше веселите разговори, без да чака отговор.
- Какво ми е добрето? – Агнеса се хвана този път. От месец, приятелят й не бе я търсил. Живеше в друг град, но не това бе причината.
- Извинявай, Неси, нали ми е широко около врата, пред уволнение и живот без проблеми, те въвличам в абсурдно веселото си настроение. Не ти ли се обади?
Агнеса поклати отрицателно с глава, но точно сега не искаше да говори за него. Беше прегладняла, а те стигнали до капанчето, откъдето се носеше апетитният аромат на изпържена риба. Кучето обикаляше весело около тях, също примлясвайки от удоволствие.
Избраха отдалечена маса на откритата поляна с редки иглолистни дървета, които създаваха впечатление за вековна гора с провиращото се слънце между клоните. Тук често пасяха коне, пуснати на воля, картина все още необичайна за градските очи на Дарина, но напомняща реклама на Марлборо.
Бяха обслужени бързо от Валери, чиито родители държаха малкото заведение. Той беше горд, че вижда учителките си и показа способностите си на барман, въпреки че не успяваше особено. В погледа му нямаше и следа от случката, която бе обходила вече половината град. Дарина му беше благодарна за това. Учениците я познаваха добре.
Агнеса първо изпи смес от кайсия и праскова и поръча чай, наполовина със студена и гореща вода, от което събра учудени погледи, но Дарина беше свикнала със странностите й. След това взе и две бири. Дарина се развесели.
Поводът беше ужасен, но този пир нямаше да развали настроението й, напротив. Кучето стоеше до стола на Неси, което я забавляваше още повече. Неси не обичаше риба, и ядеше само опашките, така че останалото бе за кучето. В този миг на пътеката се зададе Добри. Дарина му махна, под свирепият поглед на Неси, но той ги бе видял отдалеч и нямаше как да се разминат.
- Здравейте, госпожици, как сте? Да ви е сладко. Как е кучето, добре ли е?
- Добре сме, Добри всички, сядай! – Посочи му стол тя до собе си, при което Неси се задави и с това само влоши положението си, защото младият мъж я потупа по гърба и погледна съчувствено в очите.
- Сядай, сядай, искаш ли бира? – Обърна се сериозно към него Дарина.
- Не, благодаря, но предпочитам билков чай, не се чувствам добре, нещо ме боли гърлото. – Отвърна тихо Добри. Той все се оплакваше от нещо и се закашля с ръка пред устата. Дланта му бе тънка, ноктите на пръстите грижливо оформени.
- Ще ти взема чай, само дето няма боровинково сладко, помага при настинка.
- Наистина ли, като се прибера ще потърся. Имам някъде...
- Помага и ягодово сладко или от малини, тази седмица направих няколко бурканчета.
- Ще го опитам.- Добри се усмихна подкупващо, той все не можеше да си намери стопанка, както казваше.
- Ще ставаме ли? – Изведнъж скочи Агнеса. Присъствието на Добри я дразнеше, поведението му и опита да се промъква към лицата на младите жени, с които общуваше. Прекаленото му кавалерство също бе отблъскаващо, както и той самият с цялата си интелигентна общителност.
- Още не съм си изяла рибката, и е рано да ходим в Незабравка.- Единствената сладкарница в града.
- А да. Ваня каза да минем по-късно.- Сети се Неси и седна с нежелание, гледайки още по-свирепо приятелката си, тъй като Добри бе станал за да й помогне със стола да седне.
- Как е Ваня, добре ли е? -Започна той с въпросите си.
- Добре е, Добри, не се безпокой, добре е, ето го и чаят ти! – Дарина се усмихна на Валери, който недоумяващо поглеждаше към госпожите и се питаше, какво ги свързва с този мъж. Тук той всеки месец водеше някоя нова приятелка, кандидат-стопанка, но не знаеше коя от двете го привличаше в случая.
Младият мъж зъсърба чая си, а Дарина му разказваше небивалици. Неси се отпусна и заслуша. Приятелката й често говореше сериозно, но всъщност само прикриваше иронията си. Добри беше безобиден. Тя не насочваше стрелите си към него, а към себе си, но това не го разбираха. Разговорът от днес с Новева не беше отшумял, заседнал дълбоко в съзнанието й.
Скоро тя изчерпа общите теми, но Добри сам подхвана неприятния въпрос. След изпития чай челото ме се навлажни, той извади голяма носна кърпа и внимателно попи с нея влагата. Неси се обърна на другата страна, но Дарина не пропусна и едно негово движение. След това той разгледа внимателно петната и грижливо сгъна кърпата и прибра в джоба на избелелите си панталони.
- Господин Дарсен, - Започна той, само той я наричаше така, това означаваше началото на нещо поучително.- Днес бях у Радоева, следобеда, - вече е разбрал.- обезпокоен съм от това, което чух, но съм сигурен, че не е вярно.
- А какво си чул Добри? – Кой знае защо на Дарина й стана много весело, дори неприлично безразлично.
- За някакъв ученик...
- Какво е направил този ученик?
- Бил преследван от учителката си и се оплакал в дирекцията.
- Кой е този ученик и коя тази учителка?
- Кръстьо и ти, но и класната му нещо е направила...
Приятелките се спогледаха. Събитията придобиваха внушителен размер.
- Какво общо имам с Крьстьо аз? – направи се на учудена Дарина.
- Не разбрах, просто те подозират, че го харесваш.
- Харесвам го, разбира се, това лошо ли е?
- Не, но и класната му го харесва и е казала на директорката, че сте се скарали заради него.
- Добри, с никого не съм се карала и не мога да отговарям за тълкуванията на други хора. Да си мислят каквото си щат, аз не бих допуснала подобна грешка. Явно няма място за учител с моя предмет и сега си търсят причина.
- Така е, макар да не знам как стоят нещата в училище,- Приятелките отново се спогледаха. Целият град знаеше за дългогодишните опити на Добри да ухажва Радоева.
- Добри, хайде да сменим темата. Не ми е приятно особено, когато започват да ме подозират и приятели и да търсят грешки, преиначавайки смисъла на думите, казани от мен. Започвам да се нервирам от тъпоумие, това ме кара де не премълчавам, а премълча ли, лошо. Ставам безпощадна, дори към приятелите си. Прощавам, но трудно. Ако учителките в града нямат други забавления, радвам се че им го създадох. На мен и това ми стига.
Добри се вгледа в Дарина. Не разбираше дали се присмива или говори сериозно. Тази загриженост за забавленията на колежките й. Не разбираше и не особено добрите чувства на останалите към нея. Дали защото бе пряма, дали защото иронизираше или говореше за неща, ясни само на нея? Интуитивно, усещаше, че това е жената която търси, но се страхуваше, беше прекалено умна и самостоятелна. Опитът от големия град и голямата фирма, където работеше преди, придаваха една тънко уловима особеност, подплатена със знания, натрупани от грешки. Неговият опит и на повечето бе затворен между кориците на дипломите. Една или две, понякога три, трупани с толкова труд, за да запазят несигурното си място в училище. Те трудно вземаха решение за каквото и да било, инициативата предоставяха на двете директорки. Плашеше ги само мисълта, че трябва да решат нещо сами и да направят нещо на своя отговорност. Дарина вземаше решение бързо. Не се съобръзяваше с плахите им доводи, умееше да убеждава и те се чувстваха смели в рядко вземаните решения в живота им. С жена като нея всеки мъж в Лаговит би се чувствал несигурен. Защо, го привличаше, като явно го отбягваше? Всяка друга, но не и нея. Искаше Дарина. Нея.
...(следва)